Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Един момент, господине! — вдигна длан полицаят най-близо до мен.
Да ви призная, почти не му обърнах внимание, толкова бързах да настигна гологлавия. Пъхнах се под загражденията и излязох на улицата. Ченгето ме сграбчи за ръката и ме завъртя към себе си.
— Казах почакай — изсъска ми той.
— Този човек… — опитах се да му обясни.
Тъкмо тогава чух звук, който няма как да сбъркаш с никой друг: щрак-щрак на фотографски апарат. Погледнах вдясно и що да видя: моят приятел Кинг снимаше като обезумял как ченгето ме стиска за ръката, а колегите му са ме наобиколили отвсякъде.
Извърнах се в другата посока, но както сигурно се досещате, гологлавият вече беше история.
— Само да знаеш колко те обичам, мой човек! — ухили се Кинг, без да престава да снима. — Покрай теб ще си купя мерцедеса, за който си мечтая от дете.
Колко хубаво е да бъдеш обичан!
Онази нощ не спах добре. Направих, каквото можах, със съдържанието на минибарчето, после си поръчах късна, безсрамно скъпа вечеря в стаята — защо ли в Англия ти дават с всичко и пържени картофи? С рибата — иди-дойди. Но с лазанята? Ала не ми олекна дори и от храната. Включих телевизора и бях едва ли не разочарован, че никъде не дават стрелички. Пак погледнах факса, който Мер ми беше пратил малко преди десет часа.
Беше размазаната първа страница на сутрешното издание на един от жълтите вестници, върху която се мъдреше голяма снимка на влюбения в мен фотограф Кинг, запечатал ме как се боричкам с ченгето. Изглеждах така, както изглежда всеки, паднал в ръчичките на полицията: виновен. И аз не знам защо, но определено гледах гузно-гузно. Кинг бе успял да ме щракне и с отворена уста, така че освен виновен изглеждах и глупав. Не че го виня, всеки трябва да яде. Е, не задължително шампанско и черен хайвер на задната седалка на скъп германски автомобил.
След като се беше наснимал на воля, Кинг се бе застъпил пред ченгетата за мен. Той е от хората, които сякаш познават всички навсякъде, и ми издейства да ме пуснат да си вървя по живо, по здраво, особено след като едно от ченгетата ме позна върху една от снимките на Кинг във вестника от предния ден. Все пак намекнаха занапред да не се навъртам много-много около бакалията. Опитах се да благодаря на Кинг за съдействието, но той ме прекъсна със загадъчното: „Не бързай още да ми благодариш“, после хукна нанякъде.
Сега вече знаех защо.
Както би могло да се очаква, Мер побесня (и то не без известно основание), когато му казах за случилото се. Всъщност направо ми се разкрещя, после обаче си спомни кой съм и се стресна, но не се извини. Въпреки това само си излезе, без да казва нищо. Към факса с първата страница на вестника от следващия ден нямаше дори бележка, той съдържаше само официална бланка, на която пишеше „С уважение“ и се мъдреше името на Мер. Оказа се, че малкото му име е Найджъл — чувах го за пръв път. Но му прилягаше.
Не ме свърташе на едно място и слязох да се поразтъпча във фоайето. Вече бе минало полунощ и баровете и ресторантите в хотела бяха затворени, та наоколо нямаше жива душа. Излязох навън, но ръмеше и колкото и да ми беше криво, никак не ми се мотаеше под дъжда. Пльоснах се в един от фотьойлите във фоайето, ала ми омръзна персоналът да ме гледа под око. Казах си, че едва ли е от полза за професионалния ми имидж и да седя сам-самичък посред нощ във фоайето на „Савой“.
Понякога забравям цялата тази дандания, че съм бил знаменитост. Че трябвало да нося с достойнство мантията на славата и така нататък.
След като се върнах в стаята, усетих, че се чувствам някак самотен. Мина ми през ума да звънна на Роза, дори вдигнах телефонната слушалка, но реших, че сега, когато ми е крив целият свят, не му е времето да провеждам такъв разговор, и то с човек на десет хиляди километра оттук.
После се сетих, че Джун ми е дала домашния си телефон. Беше го написала откъм опакото на визитната си картичка. За всеки случай.
Беше малко късничко да й звъня, но нали ми беше криво, реших да се възползвам поне малко от прерогативите си на звезда, които сега притежавах. Набрах номера.
— Ало! — отговори ми много сърдит, много мъжки глас.
— Ох… — започнах да импровизирам. — Ах!
И затворих.
И аз не знам какво очаквах. Нямах причини да съм изненадан, още по-малко да затварям. Доколкото знаех, Джун си бе щастливо омъжена и имаше три деца (макар че не забелязах да носи халка). При всички положения не очаквах да съжителства с екипажа на турски товарен кораб. Или с женски баскетболен отбор. (Всъщност мъжкият глас хвърли известна сянка на съмнение върху последното предположение. Ами ако се беше обадил треньорът?)