Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Хм! — изпъшках аз. — Не научих кой знае колко. — Погледнах Рафиъл. — А ти откъде знаеше какво имам предвид?
Библиотекарят сви рамене.
— Помня какви ли не тъпотии — обясни той. — Знаеш ли, че Канада харчи годишно природен газ, който като количество ще стигне на два милиарда пакистанци?
— Наистина ли? — изненада се Джун.
Библиотекарят отново вдигна рамене.
— Можеш ли да се включиш в друга база данни? — попитах го аз.
— В десетки. Само кажи, и…
Точно тогава влезе Мер.
— Ето къде си бил! — възкликна той. — Марти, трябва да те подготвим за интервюто. Ами да, Джун, това все пак си е „Дискове на безлюдния остров!“.
Каза го с тон, от който би се смразил цял град в уестърн. Джун погледна гузно, но Рафиъл продължи да си щрака ни лук ял, ни лук мирисал с мишката.
— Тик-так! — изцъка Мер и си почука часовника.
Кимнах на библиотекаря и се запътих към вратата.
— Знаеш ли, че количеството радий, използвано върху циферблатите на будилниците през петдесетте години, е достатъчно, за да се произведе атомна бомба, три пъти по-мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима? — попита Рафиъл, без да вдига поглед от екрана на монитора.
— Наистина ли? — ахна Мер.
— Само си измисляш — намесих се аз.
Библиотекарят се ухили мазно-мазно.
— Прав си — потвърди той. — Е, до скоро, брато!
Недоумявах какво толкова се суетят, но всички останали си умираха от вълнение, задето са ме поканили в тази дивотия „Дискове на безлюдния остров“. Имах чувството, че това е нещо като тъпите предавания, които в Щатите излъчва всяко четирийсетватово радио: каква музика ще занесете на безлюден остров и защо, но както личеше, програмата се въртеше вече от десетилетия по Би Би Си и се бе сдобила с неоспоримия статут на културна икона.
Доколкото разбрах, телевизионните звезди, особено пък американските, не са сред хората, удостоявани с честта да бъдат канени, и вероятно тъкмо заради това Мер и неговите хубостници още малко и да получат оргазъм, ала да ви призная, музиката не играе кой знае каква роля в живота ми и доста се озорих, докато съставя списък, който да запомня, камо ли пък да се сетя какви истории да разкажа за парчетата в него. Бях го предал по-рано през деня, Мер ме натисна да съм добавел и нещо класическо, аз въртях, суках и накрая — срам, не срам, си признах, че не се сещам за нищо класическо.
— И таз добра, разбира се, че се сещаш — знаеше си своето Мер.
Мисля си, че никога дотогава не съм се чувствал чак толкова телевизионен актьор.
— Хм, не се сещам, и туйто — завайках се отново. — А, да, ето, онова на Бетховен: Та-та-та-рам!
— Остави го това — ухили се Мер.
— Знам още едно. От онзи, как му беше името? Тако Бел.
Мер ме погледна ужасен.
— Няма начин да не го знаеш. Пускат го с всяка втора реклама. Тра-ла-ла-ла! Ту-дум…
Не съм съвсем скаран с музиката, макар че в хороскопа ми не се казва нищо за певческа кариера. Въпреки това върху потиснатите черти на Мер се мярна нещо като проблясък.
— Пахелбел. Каноникът.
— Да — викнах аз. — Точно така. Пахелбел.
— Ако ни притиснат, мисля, че ще стане. Можеш ли да разкажеш и някаква история?
— Хммм — изхъмках аз. — Всъщност не го понасям.
Накрая най-близкото до класиката, за което се сетих, беше „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Освен ако не решите да причислите към класиката и темата на Енио Мориконе към „Добрия, Лошия и Грозния“. Мер не я причисли.
Още от сутринта беше сигурен, че след като видят моя списък, от Би Би Си ще звъннат да отменят участието ми, и дори докато пътувахме към студиото, където щеше да бъде записът, той току поглеждаше притеснено клетъчния телефон, който стискаше в мъртва хватка, сякаш чакаше да се обади губернаторът, за да съобщи, че екзекуцията все пак ще се състои. Чак ми домъчня за него, докато оглеждах отново списъка и си мислех какво ли да разкажа за парчетата: „Проклет Мисисипи“, „Ритници“, „Най-сетне любов“, „Гимназиален рокендрол“. (Мер най-категорично отказа да включа и песен на Бари Уайт; какво безсърдечно неуважение към Моржа на любовта! Той обаче не искаше да склони, и туйто.) Всъщност кой ли, дявол го взел, слуша днес радио?