Червения рицар

Гелфред вече презареждаше арбалета си, уверен, че капитанът ще успее да го опази жив още няколко секунди. Младият мъж прехвърли тежестта си върху опорния си крак и замахна, отправяйки най-мощния светкавичен удар в репертоара си. Съсичайки въздуха като топор, копието с всичка сила се заби в гърлото на змея, в меката плът точно под челюстта. Ударът бе премерен така, че върхът да опре в челюстта на чудовището, а собствената му инерция да го набоде върху на върха му, така че той да проникне още по-дълбоко, пробождайки врата.

Капитанът разполагаше с по-малко от секунда, за да се наслади на точността на удара си. После муцуната на страшилището го повали по гръб, а копието му остана забито дълбоко в шията му. Плисна кръв, а в опита си да го достигне зъбатата глава се наниза върху оръжието с такава сила, че дори кръстатата ръкохватка не я спря, разкъсвайки допълнително раната. Омразата на змея почти се усещаше — той изпълни зрението му, кръвта му го жулеше като дъжд от киселина, а очите му…

Червения рицар замръзна, а мощните челюсти щракнаха към него. Ръцете му все още стискаха копието. Обзе го страх. Острието обаче се разширяваше в основата си, за да предотврати именно такива моменти и спря главата на змея точно над него. Това му осигури един безценен миг, за да дойде на себе си, да извърне поглед от него и да пресече влиянието му точно когато звярът счупи дръжката на копието, огромната му паст зейна и той се хвърли към него.

Закалената стомана на шлема спря зъбите му. Обгърна го вонята на влечугото — мирис на мърша, студена влажна земя и гореща сяра едновременно. То бясно се мяташе, опитвайки се да разтвори челюсти още по-широко и да налапа главата му, но строшеното копие в гърлото му пречеше. Червения рицар чуваше как извитите зъби оглушително стържат по шлема му, а чудовището ръмжи, за да го накара да вибрира. Опита се да го вдигне във въздуха, а капитанът усети как мускулите във врата му се разтягат и изрева от болка, залавяйки се за остатъка от копието, което бе единствената му опора. Чуваше бойните викове на войниците си — дълбоки или пискливи, в зависимост от човека. Чуваше и пороя от удари, усещаше ги, докато потъваха в плътта на змея.

Той обаче не го изпускаше. Опита се да извърне рязко глава, за да строши врата му, но не успяваше да пробие шлема му със зъби, за да го хване по-здраво. Задушливият му дъх го обгръщаше отвсякъде. Капитанът успя да се изправи на крака и се опита да овладее паниката си, но точно тогава звярът го вдигна във въздуха. Младият мъж сграбчи тежката кама с дясната си ръка — същински стоманен шип с дръжка — изкрещя от страх и гняв и сляпо я заби в главата му. Влечугото го изплю и той падна като камък на замръзналата земя. Изпусна камата, но се претърколи, изправи се, изтегли меча си и замахна, преди вълната от болка да го помете — сечеше ниско, отляво надясно, право в ставата на крака му. Страшилището се извърна и преди капитанът да успее да реагира, зъбатата глава го удари твърде бързо, за да успее да ѝ се изплъзне. Змеят вдигна глава към небето и изрева, но точно тогава Том Лошия заби алебардата си в другото му рамо.