Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Капитанът се втренчи в стъклописа, който изобразяваше светеца-покровител на манастира и неговото мъченичество. Скуката и раздразнението обаче надделяха и той пак започна да крачи напред-назад.
Вторият пристъп на скука бе облекчен от влизането на две монахини, облечени в сивите одежди, присъщи на ордена им. Сега обаче носеха сукмани с разголени вратове и навити ръкави. И двете бяха с дебели ръкавици и мургави лица и носеха пръчка, на която бе кацнал орел.
„Орел.“
Двете жени се поклониха любезно на капитана и го оставиха насаме с птицата. Той ги изчака да излязат и едва тогава се приближи. Перата ѝ бяха тъмно златистокафяви, нашарени с по-светли пръски, което означаваше, че е напълно пораснала.
— Май си доста възрастен, а, старче? — каза ѝ той, а орелът обърна закачулената си глава по посока гласа му, разтвори клюн и изграчи с глас, достатъчно мощен да командва армии. По ремъците му нямаше никаква украса и това учуди капитана, който бе израснал в компанията на ценни птици и очакваше да види бродерия и позлата. Това беше ферландски орел и струваше… струваше колкото бялата му юзда, а тя си беше скъпичка.
Хищникът бе голям колкото целия му торс, по-едър от всяка птица, която баща му (при мисълта за който капитанът презрително изкриви устни) някога беше притежавал. Орелът отново изграчи, а младият мъж скръсти ръце. Само глупак би освободил чужда птица, особено ако е достатъчно голяма да го изяде, но пръстите го сърбяха да я вземе в ръце, да усети тежестта ѝ. Можеше ли въобще да се справи с нея?
След още известно време вече не можеше да се сдържи. Сложи си ръкавиците и прокара пръсти по ноктите на орела, а той послушно се настани на китката му. Тежеше повече от бойна секира. Ръката на капитана се смъкна надолу и му костваше усилие да вдигне птицата, за да я сложи обратно на стойката ѝ.
Когато единият ѝ крак беше здраво стъпил на обвитата с еленова кожа пръчка, тя извърна покритата си глава към него, сякаш го виждаше съвсем ясно и стегна пръстите на другия около ръката му, впивайки нокти в плътта му. Той изохка, а орелът се настани на стойката и се обърна към него, като изграчи с явно удоволствие.
По маншета на ръкавицата му се стичаше кръв. Капитанът изгледа птицата и изрече:
— Копеле.
После отново закрачи из залата, като държа лявата си ръка с дясната в продължение на поне двадесет тигела.
Третият му пристъп на скука бе прекъснат от книгите. Когато влезе тук за пръв път ги огледа съвсем разсеяно, а после ги пренебрегна напълно. Както можеше да се очаква, бяха добре изработени и великолепно изписани, пълни с илюстрации и обилна позлата. За съжаление и двете бяха антологии за живота на светците — тема, която въобще не го вълнуваше. Скуката му обаче надделя.
Книгата най-отляво, под прозореца на свети Мавриций, бе великолепно изработена, а илюстрациите на света Катерина — богати и подробни. Капитанът се засмя, чудейки се какъв ли прелестен модел е изпълвал ума на монаха — или може би на монахинята — докато художникът тъй внимателно е изобразявал контурите на плътта. Лицето на света Екатерина не изразяваше страдание, а по-скоро екстаз…
Той се засмя и премина към другата книга, в която се говореше за живота на благочестивите.
Онова, което го порази най-напред, беше ниското ниво на Стария език. Илюстрациите бяха прекрасни — на първата страница имаше изображение на художника, седнал на висок стол, с позлатена четка в ръка. Рисунъкът беше толкова изпипан, че се виждаше дори страницата, по която работеше творецът — същата тази корица.
Капитанът въздъхна дълбоко, изпълнен с възхищение и към добре свършената работа, и към хумора в нея. После започна да чете. Прелисти страницата и си представи какво би казала скъпата му Пруденция за варварския начин, по който авторът си служеше със Стария език. Почти виждаше как старата монахиня размахва пръст в зимната градина на майка му и поклати глава. Тогава вратата към личните покои на игуменката се разтвори и свещеникът бързо мина край него със сключени ръце и сковано лице. Изглеждаше вбесен.
Зад него игуменката подигравателно се изсмя.
— Сигурна бях, че ще откриете нашата книга — каза тя, като го погледна добронамерено, а после посочи птицата. — Както и моя Пърсивал.
— Не ми е ясно с какво един толкова безобразен ръкопис е заслужил такъв художник — каза той и прелисти нова страница. — А що се отнася до птицата, ако е ваша, значи сте по-смела, отколкото си мислех.