Хилядният етаж [bg]

Лида кимна отсечено, без да отговори. Почти не беше проговорила на родителите си, откакто я взеха от рехабилитационния център днес сутринта. По-точно казано, не беше разговаряла с тях от инцидента през юли, когато я бяха изпратили там.

— Може ли довечера да поръчаме от „Миаца“? От седмици ми се яде додо бургер — обади се брат й Джейми очевидно в опит да я развесели. Лида не му обърна никакво внимание. Джейми беше нищо и никакви единайсет месеца по-голям и му предстоеше последна година, но двамата с Лида не бяха близки. Сигурно защото изобщо не си приличаха.

За Джейми всичко беше простичко, без усложнения, той рядко се тревожеше за нещо. Двамата с Лида дори не си приличаха — тя беше мургава, весела и игрива като майка им, докато кожата на Джейми беше светла и бледа почти като на баща им и въпреки всички усилия на Лида той винаги изглеждаше раздърпан. Сега си беше отгледал остра брадичка, на която очевидно бе посветил цялото лято.

— Каквото каже Лида — каза баща им. Да, сигурно като я оставеха да избере каква храна да поръчат, щяха да компенсират за всичко.

— Все ми е едно. — Лида сведе поглед към китката си. Два малки белега от прободни рани, остатъци от гривната за наблюдение, която бе носила цяло лято, бяха единствените свидетелства за времето, прекарано в Силвър Коув. А центърът се намираше отвратително далече от океана, чак в централна Невада.

Не че Лида винеше родителите си. Ако тя се беше натъкнала на сцената, на която те бяха станали свидетели през юли, и тя би се изпратила в рехабилитационен център. Беше пълна развалина, когато пристигна там: озлобена, гневна, надрусана с ксенперхеидрен и един господ знае какво още. Беше й необходим цял ден на онова, което другите момичета в Силвър Коув наричаха „сок на щастието“ — въздействаща система от успокоителни и допамин — преди да се съгласи да говори с лекарите.

Докато наркотиците бавно се оттичаха от тялото й, горчивото чувство на негодувание започна да избледнява. Дойде ред на срама: лепкав срам, който я караше да се чувства гадно. Винаги си беше обещавала, че ще се контролира и ще се владее, че няма да се превърне в поредната жалка наркоманка от онези, които им показваха в часовете по здраве в училище. А ето къде се оказа — със система, забодена във вената.

— Добре ли си? — попита я една от сестрите, докато Лида лежеше безпомощно в леглото.

„Никога не им позволявай да видят, че плачеш“, напомни си Лида и преглътна сълзите.

— Разбира се — успя да отговори спокойно.

След време намери покой в рехабилитационния център: не с безполезния психиатър, а в часовете по медитация. Прекарваше почти всяка сутрин там, седнала с кръстосани крака, докато повтаряше мантрите, които припяваше гуру Вашми. „Нека действията ми бъдат наситени с цел. Аз съм най-големият си съюзник. Аз съм самодостатъчна“. От време на време отваряше очи и се вглеждаше през лавандуловия дим към другите момичета в типито по йога. Всички изглеждаха измъчени, сякаш бяха прокудени тук, завладени от неистов страх да си тръгнат. „Не съм като тях“, казваше си Лида и изпъваше рамене, преди да затвори отново очи. Не й трябваха наркотици, не както на другите момичета.