Хилядният етаж [bg]

На последното стъпало посегна към тайната врата, отвори я и излезе нетърпеливо в бруления от вятъра мрак.

През оглушителния вой на вятъра долови бумтенето на различни машини на покрива около нея, сгушени под непромокаемите си кутии или фотоволтаични панели. Босите й крака измръзнаха на металната платформа. От всички ъгли стърчаха железни подпори и образуваха над главата й прословутата Игла на Кулата.

Нощта беше ясна, нямаше облаци, които да навлажнят миглите й или да обсипят кожата й с капчици роса. Звездите блестяха като счупени късчета стъкло на фона на ширналото се нощно небе. Ако някой разбереше, че се е качила тук, щяха да я накажат до края на живота й. Бе забранено да се излиза над сто и петдесетия етаж — всички тераси над това ниво бяха защитени от силните ветрове от тежки прозорци от полиетиленово стъкло.

Ейвъри се запита дали някой друг, освен нея някога е стъпвал тук. От едната страна на покрива имаше обезопасителен парапет, в случай че се качат работници, но доколкото тя знаеше, никой не бе идвал тук.

Така и не бе казала на Атлас. Това бе една от двете тайни, които не бе споделила с него. Ако научеше, той щеше да се погрижи тя никога да не излиза повече тук, а Ейвъри не можеше да понесе мисълта да се откаже от това удоволствие. Обичаше това място, обичаше вятърът да брули лицето й и да роши косата й, да насълзява очите й, да вие толкова силно, че да заглушава всичките й диви мисли.

Пристъпи по-близо до ръба и се наслади на усукването и прилошаването в стомаха, докато гледаше надолу към града, покрай металните релси, които се виеха надолу като флуоресцентни змии. Хоризонтът й се стори недостижимо далечен. Виждаше светлините на Ню Джърси на запад чак до улиците на старата част на града на юг, Бруклин на изток и оловносивите отблясъци на Атлантика.

Босите й крака бяха стъпили на най-високата сграда на света, цял един отделен свят. Колко странно, че точно в този миг под нея се намираха милиони хора, някои се хранеха, други спяха, трети сънуваха или се любеха. Ейвъри примигна и неочаквано се почувства ужасно самотна. Всички тези хора бяха непознати, до един, дори онези, които познаваше. Какво я интересуваха те… а интересуваше ли се изобщо от себе си, от каквото и да било, имаше ли изобщо нещо, което да я интересува?

Подпря лакти на парапета и потръпна. Една-единствена погрешна крачка и щеше да полети надолу. Не за пръв път се запита какво ли ще изпита, докато пада четири километра. Представи си, че ще е необичайно спокойно, ще усети чувство на безтегловност, докато стигне най-високата си скорост. Щеше да умре от сърдечен удар много преди да стигне земята. Затвори очи, наведе се напред, пръстите на краката й — ноктите й бяха лакирани в сребърно — се подадоха над ръба. В същия момент зад затворените й клепачи се появи проблясък и лещите й регистрираха входящо звънване.