Хилядният етаж [bg]

Лида не спомена и дума пред Ейвъри за нощта, прекарана с Атлас в Андите. Не знаеше как да повдигне въпроса, след като той изчезна, и колкото по-дълго пазеше тайната, толкова по-трудно ставаше да сподели. Болеше я като рана, че единственото момче, на което държеше, буквално беше избягало след като я беше обладало. Лида се стараеше да съхрани гнева си — това чувство й се струваше по-сигурно, отколкото да се остави на болката. Само че дори гневът не беше достатъчен, за да заглуши болката, която започваше да пулсира в нея всеки път, когато помислеше за него.

Ето как и защо се бе озовала в рехабилитационния център.

— Лида, ще дойдеш ли с мен?

Гласът на Ейвъри прекъсна нишката на мислите й и тя примигна.

— До офиса на татко, за да взема нещо — повтори Ейвъри. Беше се ококорила многозначително; офисът на баща й беше извинението, което двете използваха от години, когато едната искаше да се отърве от хората, с които бяха.

— Баща ти няма ли робопощальони? — попита Минг.

Лида не й обърна никакво внимание.

— Разбира се — обърна се тя към Ейвъри, изправи се и перна полепналите по дънките й тревички. — Да вървим.

Помахаха на останалите за довиждане и тръгнаха към най-близката спирка, където се издигаше вертикалната колона на експресната линия С. Страните бяха стряскащо прозрачни; Лида видя вътре няколко възрастни жени, свели глави в разговор, а едно малко детенце си бъркаше в носа.

— Атлас ми звънна снощи — прошепна Ейвъри, докато вървяха към платформата за горните етажи.

Лида се напрегна. Знаеше, че приятелката й вече не споменава пред родителите си за обажданията на Атлас. Казваше, че това много ги разстройвало. Имаше обаче нещо необичайно във факта, че Ейвъри не споделя с друг, освен с нея.