Нови римски разкази [bg]

Още един писък:

- Да работя... Ами, опитах се да работя... съпругът ми ме беше взел в офиса... пишех на машина, на мястото на омразната госпожица Певерели... но пак полудявах от скука... Бих избила всички онези глупаци, които идват да искат информация за пътуване... И го казах на мъжа ми: вземи си друга секретарка, иначе ще се побъркам и един ден ще се кача на горния етаж и ще се хвърля от

прозореца.

Помислих си: „Е, хайде, стига с този прозорец!“ и като продължавах да държа ръката и, попитах:

- А любовта, госпожо, изпитвали ли сте любов?

За момент бях обзет от плаха надежда да обвие ръце около врата ми и да отвърне: „Луиджи, обичам те, няма да се хвърля от прозореца.“ Ала по-добре да не бях я питал! Тя отново нададе писък:

- За Бога, любовта... вдъхва ми ужас, любовта... всички онези мъже, които ходят подир жените и говорят все едно и също... да полудееш... По-добре да бъда секретарка на съпруга си, тогава... Ах, ах, любовта... не ми говорете за любовта, Луиджи.

В този момент, за щастие, телефонът звънна, тя се хвърли върху него и каза:

- Аа, ти ли си, Г аетано?!

Беше мъжът и. Реших, че сега той ще се заеме да я убеждава, заотстъпвах към вратата и излязох.

Докато слизах по стълбите, си мислех: „Какво чудо... такава жена, със злато да я платиш, втора такава няма да намериш“ и излязох от външната врата на къщата, точно под прозорците на Кростароза, два етажа по-долу. Излизайки, чух крясък, а след него усетих жесток удар и огромен товар, който се стовари върху ми, след което се строполих на земята и загубих съзнание.

Съвзех се в болницата на едно легло сред много други, наредени в две редици покрай стените в огромна бяла стая. Цялото ми тяло беше бинтовано, чувствах се зле, а добрата монахиня, седнала до мен, ми разказа какво се бе случило. Госпожа Кростароза казала по телефона, както винаги: „Ще се хвърля от прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля“; Кростароза, загубил най-после търпение или нервен от сирокото, което духаше, и отвърнал за първи път: „Е, хвърли се.“ Тогава тя с цялата си простота сложила слушалката, отишла до прозореца и се хвърлила. За нейно щастие паднала точно върху мен в момента, когато съм излизал от къщата. Резултатът: аз имах две-три счупени ребра, а тя нямаше никакво нараняване, извън нервната криза, защото аз и бях послужил като възглавница. И сега аз бях в болницата, а тя - вкъщи.

След малко дойде професорът, следван от асистентите и опашка от болногледачи. Щом ме видя, навярно защото имаше много болни, подхвърли:

- Как сме, младежо, добре ли сме... Вие сте късметлия... Ах, вие, младите, само жени са ви в главата.