Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Стана следното: без да беше похлопано, вратата се отвори със замах в цялата си ширина, влезе нещо дълго и чудовищно, процеди през устните някакъв ръмжащ звук и с една-единствена крачка настрани се озова в средата пред чиновете... Беше „дядо господ“.

Господин Модерсон посивя в лицето като пепел и задърпа стола пред катедрата, като го триеше с носната си кърпа. Учениците скочиха на крака като един човек. Те притиснаха ръце до страните си, подигнаха се на върха на пръстите, наведоха глави и прехапаха езици от безмерно покорство. Царуваше дълбоко безмълвие. Някой въздъхна от напрежение, после всичко отново притихна.

Директор Вулике огледа един миг застаналите мирно редици, след което дигна ръцете с фуниевидните мръсни маншети и ги спусна с широко разперени пръсти като човек, който иска да удари наведнъж много клавиши.

— Седнете! — каза той с контрабасовия си глас.

Говореше на всекиго на „ти“.

Учениците потънаха в чиновете. Господин Модерсон дотътра с треперещи ръце стола и директорът седна встрани от катедрата.

— Моля, продължавайте! — каза той и това прозвуча също така ужасно, както ако беше казал: „Хм, ще видим. И горко на оногова... “

Ясно беше за какво идеше. Господин Модерсон трябваше да покаже пред него преподавателското си изкуство, трябваше да му даде да види какво беше научил от него десети реален клас за шест или седем часа; ставаше въпрос за съществуването и бъдещето на господин Модерсон. Кандидат-учителят представляваше тъжна гледка, когато отново се изправи на катедрата и извика някого да повтори стихотворението „The monkey“. И както досега биваха изпитвани и подлагани на преценка само учениците, сега същото ставаше едновременно с учителя... Ах, и на двете страни се пишеше еднакво лошо! Директор Вулике се появи съвсем ненадейно и никой не беше подготвен с изключение на двама-трима. Невъзможно беше господин Модерсон да изпитва през целия час само Адолф Тотенхаупт, който знаеше всичко. Понеже „The monkey“ поради присъствието на директора не можеше вече да се чете направо от книгата, изпитването мина безобразно; а когато дойде наред четивото из романа „Ivanhoe“, само младият граф Мьолн можа да преведе нещо, тъй като имаше личен интерес към него. Останалите чоплеха безпомощно между отделните думи, като непрекъснато се окашляха. Хано Буденброк също бе дигнат, но не можа да преведе повече от един ред. Директор Вулике издаде някакъв особен звук — също като че някой удари силно с лъка по най-ниската струна на контрабас. Господин Модерсон кършеше малките си непохватни, изцапани с мастило ръце и повтаряше жалостиво: