Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Така ли каза? — попита Кай с напрегнат интерес.
— Да, загатва с тия думи за чичо Кристиан, който е затворен в някакво лечебно заведение в Хамбург. Сигурно има право. Наистина би трябвало да ме смятат за загубен. Аз ще бъда много признателен!... Толкова грижи имам и тъй трудно ми е всичко! Да кажем, че си порежа пръста, че си причиня някаква болка... рана, която у другиго ще зарасте за една седмица. У мене обаче продължава цял месец. Не заздравява, възпалява се, влошава се и ми причинява безмерни страдания... Неотдавна господин Брехт ми каза, че зъбите ми били в окаяно състояние, почти всички били вече подкопани и негодни, като не говорим за ония, които са вече извадени. Такова е положението сега. А с какво ще ям, когато стана на тридесет или четиридесет години? Нямам никаква надежда...
— Тъй — рече Кай и тръгна по-бързо, — а сега ми разкажи нещо за свиренето на пиано. Защото, знаеш ли, искам да напиша нещо дивно, да, нещо дивно... Може би ще се заловя след малко, през часа по рисуване. Ще свириш ли днес след пладне?
Хано помълча един миг. В погледа му се бе явило нещо мътно, объркано и жарко.
— Да, вероятно ще посвиря — отговори той, — макар че не би трябвало. Редното е да упражня етюдите и сонатите и после да спра. Но вероятно ще посвиря, защото не ще мога да се удържа, макар че така всичко става още по-лошо.
— По-лошо ли?
Хано не отговори.
— Зная за какво свириш — каза Кай.
После и двамата млъкнаха.
Те бяха в странна възраст. Кай беше сега силно почервенял и гледаше към земята, без да наведе главата си. Хано изглеждаше бледен. Беше страшно сериозен и прибулените му очи гледаха настрани.
После господин Шлемил удари звънеца и те се качиха горе.
Започваше часът по география, а заедно с него и писмена класна работа без помагала — много важна класна работа върху областта Хесен-Насау. Влезе човек с червена брада и кафяв сюртук. Лицето му беше бледо, а по ръцете му с широко отворени пори не растеше нито едно-единствено косъмче. Беше остроумният главен учител господин доктор Мюзам. Навремени му се явяваха белодробни кръвоизливи; той говореше постоянно в ироничен тон, защото се смяташе толкова духовит, колкото и болен. В къщи притежаваше нещо като Хайнев архив — сбирка от книжа и предмети, отнасящи се до нахалния и болен поет. Сега очерта на черната дъска границите на Хесен-Насау и после помоли — с едновременно меланхолна и подигравателна усмивка — господата да нарисуват в тетрадките си всички забележителности на тая провинция. Изглеждаше, че иска да подиграе еднакво учениците и областта Хесен-Насау; но все пак класната работа беше много важна и всички се страхуваха.
Хано Буденброк не знаеше нищо за Хесен-Насау, сиреч — не много, кажи-речи нищо. Беше решил да позанича в тетрадката на Адолф Тотенхаупт, ала Хайнрих Хайне, който — въпреки надменната си и страдалческа ирония — наблюдаваше с напрегнато внимание всяко движение, веднага го забеляза и каза:
— Господин Буденброк, изкушавам се да ви накарам да затворите тетрадката си, но се опасявам много, че с това ще ви направя благодеяние. Продължете!
Тая забележка съдържаше две остроумия. Първо това, че доктор Мюзам се обърна към Хано с „господин“, и второ — думата „благодеяние“. И Хано Буденброк продължи да мъдрува над тетрадката си, предаде я в края на краищата с почти празна страница и излезе с Кай навън.
За днес всичко беше вече преодоляно. Блазе на оногова, който се е отървал благополучно и чието съзнание не е обременено от слаба бележка! Той може сега да седне свободно и весело в светлата зала пред господин Дрегемюлер и да рисува.
Рисувателната зала беше просторна и светла. По лавици на стените се виждаха гипсови отливки на антични статуи, а в един голям шкаф имаше всевъзможни дървени фигурки и куклени мебели, които също служеха за модели. Господин Дрегемюлер беше възнисък човек с кръгло подрязана цяла брада и кестенява, гладка евтина перука, която отзад на врата му беше щръкнала издайнически. Той притежаваше две перуки — една с по-дълги и друга с по-къси косми; когато си подрязваше брадата, слагаше по-късата.