Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Не се отчайвай... И по-добре ще бъде да не свириш! — каза той тихо; после неговата стройна занемарена фигура изчезна в снежната виелица.

Хано остави книгите си в коридора, в блюдото, което мечката държеше пред себе си, и влезе във всекидневната, за да поздрави майка си. Тя седеше на дивана и четеше някаква. книга с мека жълта корица. Докато той крачеше по килима, тя го гледаше с кестенявите си, приближени очи, в ъглите на които лежеха синкави сенки. А когато се изправи пред нея, улови главата му с двете си ръце и го целуна по челото.

Той се качи горе в стаята си, гдето госпожица Клементина беше приготвила малко закуска за него, изми се и яде. Като свърши, извади от писалището пакетче от ония малки, люти руски цигари, които също не му бяха вече непознати, и запуши. После седна на хармониума и свири нещо много трудно, строго, с фуги — от Бах. Накрая сплете ръце на тила си и погледна през прозореца беззвучно и замаяно сипещия се сняг. Не се виждаше нищо друго. Под прозореца му не съществуваше вече никаква спретната градина с ромонлив фонтан. Сивата странична стена на съседната вила закриваше гледката.

В четири часа обядваха. Герда Буденброк, малкият Йохан и госпожица Клементина бяха сами. По-късно в салона Хано приготви всичко за свирене и зачака на рояла майка си. Засвириха сонатата „Opus 24“ от Бетховен. В адажиото цигулката пееше като ангел. Но въпреки това Герда свали незадоволена инструмента от брадичката си, огледа го унило и каза, че не бил в настроение. Тя не продължи свиренето, а се качи горе да си почине.

Хано остана в салона. Отиде до стъклената врата, която водеше за тясната веранда, и гледа няколко минути към кишавата предна градина. Но внезапно отстъпи крачка назад, дръпна буйно кремавата завеса пред вратата, така че стаята потъна в жълтеникав сумрак, и отиде развълнуван до рояла. Там отново застана за известно време прав и погледът му, насочен неподвижно и неопределено в една точка, бавно потъмня, забули се и се разля... Седна и започна да импровизира.

Мотивът, който свиреше, беше много прост, едно нищо, отломък от още несъздадена мелодия, фигура от един и половина такта; и когато го изсвири за пръв път с такава сила, каквато никой не би допуснал у него, като отделен глас в ниско положение — сякаш трябваше да бъде възвестен от тромбони, съзвучно и повелително като зачатък й изходна точка на всичко, което щеше да последва, — съвсем.невъзможно беше да се разбере какво собствено искаше да каже с него. Но когато го повтори хармонизиран в дискант, и матовосребърен тембър, оказа се, че този мотив се състои предимно от едно-единствено акордово разрешение, представляваше копнеещо и болезнено залитане от една тоналност в друга... задъхана, невзрачна измислица, на която обаче — благодарение на престорената и тържествена решителност, с която беше разкрита и изнесена — бе придадена странна, тайнствена и значителна стойност. И сега започнаха живи преходи, неспирно влизане и излизане на синкопи, търсещи, залутани и разкъсвани от писъци, сякаш нечия разтревожена душа е доловила нещо, което все пак не заглъхваше, а се повтаряше във все по-други хармонии, като питаше, тъжеше, замираше, жадуваше и обещаваше. И синкопите ставаха все по-буйни, а в тях безпаметно се блъскаха припрени триоли; но писъците на страха, които кънтяха неспирно, се оформиха, сляха се в едно, превърнаха се в мелодия и настъпи мигът, в който те добиха могъщо и смирено власт като пламенно-умолителен напев на хор от тръбачи. Неудържимият напор, играта на вълните, лутането и бягството секнаха, бяха сразени, и в несмутен, прост ритъм заехтя изтерзан, богомолен детински хорал... Той завърши с един вид църковен финал. Дойде едно фермато и после — тишина. Но виж, внезапно, съвсем тихо, в матовосребърен тембър, пак се появи първият мотив, онази невзрачна измислица, онази глупава и тайнствена фигура, онова благато и болезнено залитане от една тоналност в друга. Избухна някакъв чудовищен метеж, някаква бясна, трескава суетня, в която властвуваха фанфарни акценти, изрази на необуздана решителност. Какво ставаше? Какво се подготвяше? Сякаш ехтяха рогове с призив за потегляне на път. А после настъпи нещо като опомняне и концентрация, сплетоха се по-здрави ритми и започна нова фигура, дръзка импровизация, един вид ловджийска песен, решителна и бурна. Но тази песен не беше весела, а в съкровените си глъбини преизпълнена от отчаяна разюзданост; сигналите, екнали в нея, наподобяваха уплашени викове и сред тях отново и отново, в разкривени и чудати хармонии, мъчителен, безумен и благат, се долавяше мотивът, онзи пръв, загадъчен мотив... И сетне начена неудържимата смяна на епизоди, смисълът и същината на които не можеха да се отгатнат; беше някаква надпревара от авантюри на звука, на ритъма и на хармонията, на които Хано не беше господар — раждаха се под пъргавите му пръсти и той ги изживяваше, без те да му бяха предварително известни...