Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Но всички тия средства той употребява съвсем напосоки, за всеки случай, ако те изобщо могат да имат някакво действие, тъй като не знае дали тяхното прилагане не е лишено от всякаква полза, смисъл и цел. Защото едно не знае той, по отношение на един въпрос се лута опипом в мрак, стои в пълна нерешителност над едно „или-или“ чак до третата седмица, до кризата и изхода. Той не знае дали болестта, наречена от него „тиф“, в дадения случай означава незначително нещастие, неприятна последица на инфекция, която можеше негли да бъде избягната и на която трябва да се противодействува със средствата на науката... или е просто форма на унищожение, одеяние на смъртта, която спокойно би могла да се яви и под друга маска и против която няма лек.
Въпросът с коремния тиф стои така:
Животът ще отправи ясен и насърчителен зов в далечните трескави сънища, в жаркия унес на болния. Твърд и бодър, този зов ще достигне неговия дух по неведомия, зноен път, по който върви и който води към сянка, хладина и покой. Човекът ще се ослуша, ще долови тоя ясен, игрив, малко ироничен зов да се обърне и да поеме назад — зов, дошъл от ония предели, които той е оставил далеко зад себе си и вече е забравил. Ако тогава в него се надигне буйно съзнанието, че от малодушие не е изпълнил дълга си, и ако го обземе чувство на срам, на обновена енергия, на смелост и радост, на обич и свързаност с това присмехулно, пъстро и брутално гъмжило зад него — той ще се върне и ще живее, колкото далече и да е стигнал по тоя неведом, зноен път. Но ако, когато чуе зова на живота, изтръпне от страх и погнуса, ако този спомен, този весел, предизвикателен зов го накара да поклати отрицателно глава, да простре в отбрана ръка зад себе и да затича напред по пътя, разкрил му се за бягство... тогава е ясно, че ще умре.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Не е право, не е право, Герда! — каза може би за стотен път загрижено и укорно старата госпожица Вайхброт.
Тя седеше тази вечер на дивана във всекидневната стая на някогашната си ученичка, в колелото, образувано около кръглата средна маса от Герда Буденброк, госпожа Перманедер, дъщеря й Ерика, бедната Клотилда и трите дами Буденброк от „Брайтещрасе“. Зелените панделки на шапчицата й падаха върху слабите й, детски рамена, едното от които тя трябваше да дигне много високо, за да може да жестикулира с ръката си по масата — тъй силно бе се смалила сега, на седемдесет и пет години.
— Не е право, казвам ти, не постъпваш добре, Герда! — повтори тя припряно с треперещ глас. — Аз съм с единия крак в гроба, остава ми още малко да живея, а ти искаш да ме... искаш да ни напуснеш, искаш да се разделиш завинаги с нас... да заминеш... Друго е, ако беше само обикновено пътуване, за да погостуваш в Амстердам... но завинаги?! — И тя поклати отрицателно старата си,птича глава с кестеняви, плахи, натъжени очи. — Вярно е, че ти загуби много неща...
— Тя загуби всичко — каза госпожа Перманедер. — Не бива да бъдем егоисти, Тереза. Герда иска да си отиде и ще си отиде, няма какво да се прави. Тя дойде преди двадесет и една година с Томас и всички ние я обичахме, макар че винаги й бяхме донякъде противни... да, бяхме ти противни, Герда, недей възразява! Но Томас го няма вече и... никого няма вече. Какво сме ние за нея? Нищо. Мъчно ни е, но замини и бог да те пази, Герда! Благодарим ти, че не замина по-рано, още тогава, когато умря Томас...
Беше през есента след вечеря; малкият Йохан (Юстус, Йохан, Каспар) лежеше от около шест месеца, след като пастор Прингсхайм му даде последното причастие, там вън досам горичката под каменния кръст и семейния герб. В полуоголелите дървета на алеята пред къщата шумеше дъждът. Навремени се явяваше вятър и го запращаше срещу стъклата на прозорците. И осемте дами бяха облечени в черно.