Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Това тълкуване намира подкрепа в следния случай: на 24 или 25 април в Бос, в околностите на Орлеан, правят сламено чучело, известно като „Големия лакомник“. Казват, че старият лакомник е вече мъртъв и е необходимо да направят нов. Шествието разнася чучелото нагоре-надолу из селото и най-сетне го слага на най-старото ябълково дърво. Там той остава, докато оберат ябълките, след което го свалят и хвърлят във вода или го изгарят и хвърлят пепелта във вода. Но човекът, който откъсне първия плод от дървото, наследява титлата Големия лакомник. В този случай чучелото, наречено Големия лакомник и поставено през пролетта на най-старото ябълково дърво, олицетворява духа на дървото, който, мъртъв през зимата, се връща към живота, когато на клоните се появят ябълковите цветове. Така човекът, откъснал първия плод на дървото и получил името „Големия лакомник“, се приема вероятно за представител на дървесния дух.
Обикновено първобитните народи се въздържат да опитат първите плодове на годината от която и да е култура, докато не се изпълни някаква церемония, а след това могат да ядат безнаказано и без да богохулстват. Причината за това въздържание вероятно се корени във вярването, че първите плодове принадлежат на някакво божество или то действително се съдържа в тях. Затова, когато видят човек или животно да посегне смело към свещените първи плодове, той или то естествено биват схващани като самото божество, приело човешки или животински образ и встъпващо в притежание на своята собственост. Времето, по което се извършвало жертвоприношението в Атина — около вършитба, показва, че сложените на олтара ечемик и пшеница са били жътвен дар, а светопричастният характер на последвалата церемония, това, че присъствуващите хапвали от месото на свещеното животно, представлява паралел с гощавките при приключването на жътвата в съвременна Европа, защото както видяхме, жътварите изяждат месото на животното, олицетворяващо житния дух. Освен това преданието, че жертвоприношението било въведено да сложи край на суша и глад говори, че става дума за жътвен празник. Възкръсването на житния дух, представено с изправянето на препарирания вол и запрягането му в ралото, може да се сравни с възкръсването на дървесния дух в лицето на неговия представител — Дивака.
Волът се появява като олицетворение на житния дух и в други части на света. Всяка година в Голям Басам (Гвинея) колят по два вола, за да си осигурят добра реколта. Но за да има резултат жертвоприношението, е необходимо воловете да плачат. Затова всички жени от селото седят пред животното и скандират: „Волът ще плаче, да, той ще плаче!“ От време на време някоя от тях обикаля около тях и ги ръси с брашно от маниока или палмово вино, като гледа да влезе най-вече в очите им. Когато от очите потекат сълзи, хората танцуват и пеят: „Волът плаче! Волът плаче!“ После двама мъже хващат опашките на животните и ги отсичат с по един удар. Според поверието, ако опашките не бъдат отсечени с един удар, годината ще донесе голямо нещастие. След това колят воловете и главатарите изяждат месото. В този случай сълзите на жертвите, също както при кондите и ацтеките са заклинание за дъжд. Вече видяхме как понякога се смята, че способностите на приелия животински образ житен дух се намират в опашката му, а в някои случаи последната ръкойка жито се приема за опашката на житния дух. В култа към Митра тази идея е представена графично в многобройните скулптури, които го изобразяват коленичил на гърба на бик, забиващ ножа си в него. На някои от тези паметници опашката на бика завършва с три стръка жито, а в една от тях се вижда как вместо кръв от нанесената рана покарват житни стебла. Тези изображения определено показват, че бикът, чието принасяне в жертва сякаш е било водеща черта в ритуала на Митра, е схващан, поне в един от своите аспекти, като въплъщение на житния дух.
Волът се появява още по-ясно като олицетворение на житния дух в една церемония, с която във всички провинции на Китай приветствуват приближаващата пролет. На първия ден от пролетта — обикновено трети или четвърти февруари (а това е началото на китайската Нова година), губернаторът или префектът на града отива начело на шествие при източните порти и там принася в жертва на Божествения стопанин, представен като човешко тяло с бича глава. Извън източната порта на града за случая има приготвено чучело на вол, крава или бивол, заобиколено със земеделски сечива. Правели чучело от разноцветни парчета хартия, които трябвало да бъдат залепени върху скелета от слепец или пък според указанията на заклинател. Цветовете на хартията предсказват характера на задаващата се година. Ако преобладава червеното, ще има огньове, ако преобладава бялото — ще има наводнения и дъжд, и т.н. Мандарините обикалят бавно около вола и на всяка крачка го удрят ожесточено с разноцветни пръчки. Той е пълен с пет вида зърно, което изтича, щом чучелото се разкъса от ударите. След това запалват накъсаната хартия и започва боричкане за горящите късове, защото хората са убедени, че който се сдобие с такъв къс, положително ще има щастие през цялата година. Най-сетне колят бивол и разпределят месото му между мандарините. Според други описания чучелото на вола е направено от глина, губернаторът го налага с пръчка, а после хората започват да хвърлят по него камъни, докато не се разпадне на парчета, „от които очакват спорна година“. В този случай житният дух очевидно е олицетворен от напълненото със зърно чучело, от чиито парчета очакват плодородие.