Задочни репортажи за България

Незабравимата „Епопея на забравените“ се завърна с трясък по сцените, от които се бяха опитвали да пробутват някакви съветско-угодни звуци. Малко актьори са били възнаграждавани с толкова бурни овации, както Косьо Кисимов в незабравимото изпълнение на „Кочо“ или Владо Трендафилов с „Паисий“.

В последвалите няколко години развенчаването на култа към личността съвпадна с вълната на надигналото се национално съзнание. По училищните тараби в квартал „Иван Вазов“ можеше да се види написано с вар „Да живее България“. Вместо партизанската песен „Шумете, дебри и балкани“, ученици и студенти пееха „Тих бял Дунав“, във фабрика „Стинд“ един от духачите гордо се провикна на събрание:

„Другарят казва, че бил партиец. А пък аз му казвам, че съм българин!“

Именно обикновени хора по събрания поискаха преименуването на градове, улици и обекти със старите им български имена, представянето на повече български пиеси, свиренето на повече българска музика и възобновяването на стари български обичаи. Хората искаха да четат отново за българската история, настояваха да се сложи край на партийното хулене и пренебрегване на исторически дати и отхвърлянето на вечни национални въжделения. Всъщност много български граждани упорито бяха продължили да наричат нещата по старому. Известен беше случаят на арестуван гражданин, който настоял да му дадат билет за влака именно за ВАРНА, а не за СТАЛИН. В цяла Западна България народът казваше ПЕРНИК, а не ДИМИТРОВО, както искаха партийните папагали. Твърдеше се, че няма жив българин, който да слуша програмата на Радио Москва за България, предавана всяка вечер от Радио София. По-късно, когато телевизията препредаваше всеки петък цялата програма на московската телевизия, едва ли някой отваряше телевизора си. Руските филми се въртяха пред почти празни салони. Съветските пиеси изчезнаха от сцените на театрите и никой уважаващ себе си режисьор за известно време не посмя да се заеме със съветска пиеса. Дори в литературните доклади, където винаги се свиреше досадна просъветска увертюра, хората започнаха да говорят направо за българските работи. В науката българските учени сякаш придобиха смелост и преди партийни решения отхвърлиха категорично антинаучните догми, налагани по съветска линия, като теорията на Сталин за езикознанието или теорията на Лисенко в земеделието…

Но как реагира властта на тези спонтанни народни чувства? Въпреки известни персонални промени държавното и партийното ръководство ревностно следваше клетвата си за вярност към СССР. Опитът на унгарското народно въстание беше твърде нагледен пример за възможно развитие на националните чувства.

Както изтъкнах и по-преди, няма по-сигурен начин за ликвидирането на каква да е чиста и свята идея от превръщането й в официална партийна доктрина. До този момент, до който сте страдали за това, че сте българин, вашият патриотизъм е безспорен. От момента, от който започват да ви плащат и да ви награждават за вашата българщина — патриотизмът ви е много подозрителен.