Ковачница на мрак

Ренар излезе на тясната тераса от тази страна на Старата кула. Оттук можеше да погледне надолу към двора с щъкащите по него човешки фигури, а отвъд него — към заобиколеното от редици бели палатки село.

Дим и прах бяха надвиснали като тежка плащаница над Нерет Сор. Домът й се беше преобразил много повече от подробностите, които можеше да види от тази височина. Въпреки всичките тези тълпи и палатки изглеждаше малък, жалък в амбициите си и нищожен в своята самонадеяност. Помнеше улиците и уличките му, присвитите му къщи и тесни дюкянчета и гледаше с някаква странна завист всички онези дребни фигурки, движещи се там, където тя беше вървяла някога.

Скромният им живот бележеше само низ от изоставени или стъпкани мечти. Играта на живот бе игра на съсредоточаване, на вечно стесняващ се хоризонт на възможното и постижимото. Ала това правеше бляскави и ярки по-малките триумфи. Любовта на близък, дете, дадено на света, предмет, сътворен добре от ръцете на майстор. Прелести, скрити в изящната гънка на ново наметало, в лъскавите нови ботуши или мокасини. В прическа, изкусно нагласена, за да допълни ведро лице и жизнено здраве, или в баграта, която уж прави същото.

Помнеше собствените си суети, като човек, надраснал играчките на детството си, също както дете, което не е вече дете, поглежда тези играчки с онова томително усещане, което е ново и неизразимо тъжно. Така и тя виждаше сега онова, което бе оставила зад себе си, докато напред я очакваше бъдеще, лишено от чудеса.

Тези мисли и представи се утаяваха в нея сега, твърде сложни за света, който бе познавала, твърде отчайващи за младата жена, която бе доскоро. Онази жена беше отдала любовта си на мъж с широка и чувствена душа, когото бързо спохождаха и смях, и сълзи — почти дете в буйния си устрем от една крайност към другата, където раните се изцеряваха бързо и животът можеше да се върне, за да стопли очите за миг. Беше се борил срещу присмеха и бе изпитвал заслепяващ гняв, а после беше плакал заради един непредпазливо размахан юмрук.

Можеше да е било маловажно. Отоците спадаха и раните зарастваха, и невинността отново можеше да израсте като коричка, за да затвори старите рани, а и да беше развалена красотата, разочарованието беше временно. Но бъдещият живот обикновено чезнеше пред очите. Възможности изсъхваха в корените и много скоро всичко над земята, някога толкова щедро в обещанията си, се съсухряше и губеше цвят, а после идваше вятърът, за да я остърже до голо. Пътят пред нея беше място на мъртви дървета и мъртви треви, мъртва река под равнодушна светлина, с един призрак до нея, който нямаше какво да й каже.