Ужас [bg]

Девьо задъвка дръжката на лулата си.

— Тогава доктор Гудсър. Нуждаем се от лекар. Логиката подсказва, че Хики ще запази поне него жив. Възможно е Хики и съучастниците му да са се върнали точно заради Гудсър.

Робърт Томас поклати глава.

— Корнилиъс Хики може и да се нуждае от доктор Гудсър заради своите дяволски планове, но ние вече нямаме нужда от него.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че повечето лекарства и инструменти на добрия доктор са останали тук — той е взел със себе си само медицинската си чанта — каза Фар. — А Томас Хартнъл, който му беше помощник, знае какви лекарства да раздава, в какво количество и за какво.

— А какво ще кажете за хирургическите операции? — попита Девьо.

Кауч се усмихна тъжно.

— Момко, наистина ли смятате, че ако на този етап от нашето пътуване някой има нужда от истинска операция, той ще има някакви шансове да оцелее?

Девьо не отговори.

— А ако Хики и хората му не отиват никъде? — попита Андрюс. — И никога не са смятали да ходят? Той се върна да убие капитана, да отвлече Гудсър и да заколи клетите Джон Лейн и Бил Годард като животни. Той гледа на нас като на добитък. А ако просто изчаква скрит зад най-близкото възвишение, за да нападне лагера?

— Вие превръщате помощник-калафатника в някакво страшилище — каза Девьо.

— Самият той се превърна в такова — каза Андрюс. — Не просто в страшилище, а в самия Дявол. Истинския Дявол. Той и неговото питомно чудовище, Магнъс Менсън. Те са продали душите си — проклети да са — и в замяна са получили някаква тъмна сила. Помнете ми думите.

— Човек би си помислил, че едно истинско чудовище е напълно достатъчно за която и да е арктическа експедиция — каза Робърт Томас.

Никой не се засмя.

— Това е все същото чудовище — каза най-накрая Едуард Кауч. — И то не е непознато на човешкия род.

— Тогава какво предлагате? — попита Девьо след поредната пауза. — Да побегнем от високия пет фута демон помощник-калафатник и още утре да потеглим на юг с лодките?

— Аз лично смятам, че трябва да тръгнем още днес — рече Джоузеф Андрюс. — Веднага щом натоварим в лодките малкото останали ни неща. Ще ги теглим през нощта. С малко повече късмет луната ще свети достатъчно ярко, когато изгрее. Ако ли пък не, ще изхабим част от останалото ни гориво за фенерите. Вие сам казахте, Чарлс, че бамбуковите пръчки, с които е белязан пътят, са все още по местата си. След първата истинска снежна буря вече няма да можем да ги открием.

Кауч поклати глава.

— Хората на Девьо са изморени. Нашите хора са напълно сломени. Нека тази вечер пируваме — да изядем всички тюлени, които докарахте, Чарлс — и да потеглим утре сутринта. Така надеждата в душите ни ще укрепне след пищната вечеря под светлината, осигурена от тюленовата мас, и след здравия сън през нощта.

— Но под охраната на часови.

— О, да — каза Кауч. — Самият аз ще застана на пост. И без това не съм чак толкова гладен.

— Остава въпросът за командването — обади се Томас Фар, оглеждайки лицата на останалите под слабата светлина, която проникваше през брезента.