Друговремец [bg]

Миропомазването беше бързо и изключително фино, като докосване от перо.

„Суеверия и магии“, изплю рационалната част на ума ми, но обичта по лицата на молещите се монаси ме докосна дълбоко. Джейми отново беше отворил очи, но изглеждаше напълно умиротворен, а лицето му - спокойно както не го бях виждала, откакто беше тръгнал от Лалиброх.

Церемонията приключи с бърза молитва на латински, а после абатът каза на английски:

- Отче наш, в ръцете Ти предаваме душата на Твоя раб Джеймс. Изцери го, молим Те, ако такава е волята Ти, и дай крепкост на духа му, та да се изпълни с благодатта Ти и да познае покоя Ти във вечността.

- Амин - рекоха в един глас монасите и аз с тях.

Когато се стъмни, Джейми отново изгуби ориентация за света около себе си. Силите му гаснеха и усилията ни се изчерпваха с това да го разбуждаме, за да му даваме да пие вода, която го държеше жив. Устните му бяха напукани и обелени и вече не можеше да говори, макар още да отваряше премрежени очи, когато го разтърсвахме силно. Гледаше в една точка и не познаваше никого. След това постепенно ги затваряше и извръщаше глава, стенейки.

Стоях над леглото и го гледах, толкова изтощена от несгодите на деня, че чувствах единствено смътно отчаяние. Брат Полидор ме докосна внимателно и ме измъкна от унеса.

- Не можете да сторите нищо повече за него - каза и ме отведе. - Трябва да си починете.

- Но...

Осъзнах, че е прав. Бяхме направили всичко възможно. Или треската щеше да се разсее скоро, или Джейми щеше да умре. Дори най-силното тяло не можеше да устои на тежката треска за повече от ден-два, а Джейми беше на края на силите си.

- Ще остана при него - каза Полидор. - Вървете да си легнете. Ще ви повикам, ако...

Не довърши изречението и ми посочи пътя към моята стая.

Лежах в леглото си зяпах гредите на тавана. Очите ми бяха пресъхнали и пареха, а гърлото ме болеше, сякаш и аз се разболявах. Това ли беше отговорът на молитвата ми - заедно да умрем на това място?

Накрая се надигнах и взех стомната и коритото от масата до вратата. Поставих коритото в средата на стаята и внимателно го напълних, като оставих водата почти да прелее и да оформи треперлива шупла над ръба.

Преди това се бях отбила до стаята за сушене на билки на брат Амброуз. Отворих вързопчетата и пръснах съдържанието им в мангала си, където смирната започна да ухае сладко, а камфорът припламваше в синьо сред червеникавите огнени езичета на въглените.

Оставих свещта зад коритото с вода, застанах пред него и се приготвих да призова дух.

Каменният коридор, по който крачех после, беше студен и мрачен, осветен спорадично от маслените лампи на тавана. Сянката ми се протягаше от краката ми, когато преминавах под всяка от тях, и сякаш се спускаше презглава в мрака пред мен.