Друговремец [bg]

И какъв беше откупът за душата на човек, който да спаси любимия ми от силата на кучето?

Затворих книгата и очите си. Думите ми се сливаха от напрежение и нужда. Когато изрекох името на Джейми, ме обзе тежко нещастие. Но все пак изпитах някаква утеха и облекчение, когато повтарях, отново и отново: „Боже милостиви, в ръце Ти предавам душата на Твоя раб Джеймс.“

Хрумна ми, че за Джейми наистина би било по-приемливо да умре - така ми беше казал. Вярвах извън всякакво съмнение, че скоро това ще се случи, дали от болести и мъчение, дали на бесилото, или в битка. И той несъмнено го знаеше. Дали да сторя както искаше? Проклета да бях, ако му позволя. Проклета да бях, просъсках яростно, вгледана в олтара с формата на слънце, и отново отворих книгата.

Измина немалко време, преди да осъзная, че молитвата ми вече не е монолог. Всъщност осъзнах го, когато отговорих на въпрос, който не помнех да съм задавала. В безсънния ми унес, нещо бе поискано от мен, не знаех точно какво, и бях отвърнала, без да се замислям:

- Да, ще го сторя.

Рязко прекъснах всякаква своя мисъл и се заслушах в звънналата тишина. След това по-предпазливо повторих, движейки само устните си:

- Да. Да, ще го сторя. - И мимолетно ми хрумна: - „Условията на грехопадение са делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно... И това, ma chdre, е условието за спечелването на Божията благодат.“ - долетя мисловен отглас от думите на Анселм.

Изведнъж усетих нещо неочаквано, но с абсолютна увереност, сякаш някой ми беше поверил малък предмет. Ценен като опал, гладък като нефрит и тежък като речен камък, ала и по-крехък от птиче яйце. И безгранично стихнал, жив като корена на Сътворението. Не подарък, а завет. За да го скъпя яростно и да го вардя нежно. Думите сякаш се изрекоха сами и отлетяха в кръстовидните сводове на покрива.

Коленичих пред Присъствието и излязох от параклиса, без да се съмнявам и за миг, че в безвремието на мига, когато всичко спира, съм получила отговор - само че нямах представа какъв. Знаех само, че държа в ръцете си човешка душа. Но дали своята, или нечия друга?

Отговорът по нищо не изглеждаше благосклонен, когато на следващата сутрин един от миряните служители в манастира ме събуди и ми каза, че Джейми изгаря от треска.

- Откога е така? - попитах и поставих опитна ръка на челото, гърба и слабините му Нямаше и следа от пот, която да облекчи температурата му Само пресъхнала, пламнала плът. Беше буден, но с подпухнали очи, изнемощял. Източникът на треската бе очевиден. Смазаната дясна ръка се беше подула, а от превръзките се носеше смрад. Нагоре по китката изпъкваха червеникави ивички, тънки като кончета. Проклета инфекция, помислих си. Мръсна, гнойна, тровеща кръвта, смъртоносна инфекция.

- Намерих го така, когато дойдох да го нагледам след сутрешната молитва - отвърна мъжът, който ме бе повикал. - Дадох му вода, но малко след зазоряване започна да повръща.