Друговремец [bg]

- Ами, просто... реши, че ще е най-добре да го оставиш тук и да се върнеш в Шотландия. Той...

Не чух останалото, защото грубо го изблъсках и тръгнах към стаята на Джейми.

Тежката врата се затвори глухо зад мен. Джейми дремеше по корем. Беше се открил, облечен само с късата туника на послушник - въглените в мангала в единия ъгъл топлеха стаята, но я задимяваха.

Когато го докоснах, той се разтърси силно. Очите му, още помътнели от сън, бяха хлътнали дълбоко, а лицето му бе обладано от неразсеяли се сънища.

- Няма да те докосвам - рекох, - но трябва да говориш с мен.

Почаках няколко минути, а той лежеше неподвижен, прегърбен отбранително. Накрая въздъхна, надигна се с бавни, болезнени движения и свали крака на пода.

- Да - рече накрая, без да ме поглежда, - да, мисля, че трябва. Щях да го направя преди... но бях достатъчно голям страхливец да се надявам, че няма да има нужда.

Гласът му бе изпълнен с горчивина, а главата му бе отпусната на гърдите. Беше обхванал коленете си с длани.

- Никога не съм се смятал за страхливец, но явно съм. Трябваше да накарам Рандал да ме убие, но не го направих. Нямах причина да живея, но не бях достатъчно смел, за да умра. -Така сниши глас, че почти не го чувах. - И знаех, че трябва да те видя за последно... да ти кажа... но... Клеър, любов моя... о, любов моя.

Той взе възглавницата и я притисна към себе си, сякаш да се защити, да намери утехата, която не можеше да поиска от мен. Опря чело на възглавницата, събирайки сили.

- Когато ме остави в Уентуърт, Клеър - каза той тихо, без да вдига глава, - слушах как стъпките ти се отдалечават и си казах, сега ще мисля за нея. Ще я запомня - кожата й, уханието на косата й, докосването на устата й до моята. Ще си мисля за нея, докато вратата се отвори отново. И ще си мисля за нея утре, когато стоя на бесилото, за да ми даде кураж за последно. А междувременно... - И големите му ръце се свиха в юмруци и отново се отпуснаха - няма да мисля изобщо.

В малката килийка той затворил очи и зачакал. Болката не била толкова силна, стига да не мърдал много, но знаел, че ще се усили скоро. Макар и да се боял от болката, бил я изпитвал често. Познавал нея и реакцията си достатъчно добре, за да се примири и да я изтърпи, с надеждата, че няма твърде бързо да прекърши силите му Представата за сексуалното насилие вече предизвиквала не повече от леко отвращение. Отчаянието само по себе си му действало като упойка.

В стаичката нямало прозорец, за да прецени колко време е минало. Довели го там през късния следобед, но не можел вече да вярва на усещането си за време. Колко часа преди зазоряване? Шест, осем, десет? Докато всичко приключи. С мрачен хумор си помислил, че Рандал поне му е направил услугата да направи мисълта за смъртта приемлива.

Когато вратата се отворила, Джейми вдигнал глава, очаквайки... какво? Просто мъж, слабоват, хубав, малко разчорлен, с разкъсана ленена риза. Подпирал се на касата и го наблюдавал.

След миг Рандал прекосил стаята безмълвно и застанал пред него. Положил длан на врата му, след това се привел и дръпнал рязко пирона, приковал дясната му ръка. Джейми почти припаднал. Рандал поставил чаша бренди пред него и с уверено движение повдигнал главата му и му помогнал да я изпие.