Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Излязох на моя малък балкон и оставих звуците и мириса на града да полепнат по кожата на голите ми гърди. В един двор долу видях трима млади мъже да репетират стъпките и движенията на танцов номер от боливудски филм. Смееха се безпомощно, когато бъркаха стъпките на празничния танц, а после, когато най-сетне изпълниха целия номер без грешка, нададоха ликуващи викове. В друг двор бяха наклякали жени, миеха чинии с малки топки от кокосови кълчища и дълго парче сапун с коралов цвят. Разговорът им достигаше до мен на вълни от смях и писъци, докато си разменяха скандални клюки и ехидни забележки за странните навици на съседските съпрузи. После вдигнах очи и видях възрастен мъж, застанал на прозореца отсреща. Погледът ми срещна неговия и му се усмихнах. Той ме гледаше как наблюдавам другите долу. Поклати глава и ми се усмихна щастливо.
Всичко си беше както трябва. Облякох се и слязох на улицата. Обиколих черноборсаджийските центрове за събиране на валута, отбих се във фабриката за паспорти на Абдул Гани и проверих кръга за контрабанда на злато, който бях преструктурирал от името на Кадер. За три часа извърших трийсет или повече престъпления. И се усмихвах, когато ми се усмихваха. При нужда показвах на мъжете лоша глава, както го наричат гангстерите, за да ги накарам да се свият и наведат очи от страх. Вървях като гунда и приказвах като такъв на три езика. Изглеждах добре. Вършех си работата. Изкарвах пари и все още бях свободен. Но в тъмната стая дълбоко в съзнанието ми още един образ се беше присъединил към тайната ми галерия — образът на Ананд, събрал длани, когато лъчезарната му усмивка се превърна в благословия и молитва.
Всичко, което възприемаш със сетивата, с осезанието, с вкуса, със зрението или дори с мисълта си, оказва въздействие върху теб. Някои неща като чуруликането на птичката, когато тя прелита вечер покрай къщата, или цветето, мярнато с ъгълчето на окото, имат такова нищожно въздействие, че не ги забелязваш. Други като скръбта и триумфа или някои образи, като твоя собствен, отразен в очите на мъжа, когото току-що си намушкал, се нареждат в тайната галерия и променят твоя живот завинаги.
Образът на Ананд в затвора, когато го видях за последен път, имаше точно такова въздействие върху мен. Дълбокото чувство, което изпитвах, не беше съчувствие към него, макар наистина да го жалех така, както може да жали само човек в окови. Не беше срам, макар наистина да се срамувах, че не го изслушах, когато се опита да ми обясни за Рашид. Бе нещо друго, нещо толкова странно, че ми отне години да го проумея напълно. Завистта — тя закова този образ в душата ми. Завиждах на Ананд, когато се обърна и тръгна с изправен гръб и високо вдигната глава към дългите години страдания. Завиждах му за покоя, за храбростта и за това, че идеално разбираше себе си. Кадербай веднъж ми бе казал, че ако завиждаме по правилни подбуди, сме преполовили пътя към мъдростта. Дано не е бил прав. Дано благородната завист отвежда по-надалече, защото цял живот мина от онзи ден зад оградата, а аз все така завиждам на Ананд за спокойното приемане на съдбата и копнея за този покой с цялата си несъвършена, устремена душа.
Двайсет и девета глава
Очи с извивката на ножа на Персей, на крилете на ястреб в полет, на заоблените устни на раковините, на евкалиптовите листа през лятото — индийски очи, очи на танцьорки, най-прекрасните очи на света се взираха с откровено, непресторено съсредоточение в огледалата, които прислужниците държаха пред тях. Танцьорките, които наех да танцуват на сватбите на Джони и Прабакер, бяха вече облекли костюмите си под скромното покритие на шаловете. В една чайна близо до входа на бордея, изпразнена от клиенти за случая, те дооправяха косите и грима си с професионална бързина, докато бъбреха. Памучният чаршаф, опънат на вратата, прозираше на златната светлина на лампите и разкриваше вълнуващо неясни сенки, разпалващи диви желания в мнозина от струпалите се навън, докато аз стоях на стража и отпъждах любопитните.
Най-сетне се приготвиха, аз отметнах памучния параван и десетте танцьорки от кордебалета на Филмовия град излязоха. Бяха облечени с традиционните прилепнали блузи-чоли и увити около телата им сарита. Костюмите бяха лимоненожълти, рубинени, пауново сини, изумрудени, залезно розови, златни, в кралски пурпур, сребърни, кремави и мандаринени. Украшенията — шноли за коса, пискюли на плитките, обеци на ушите и на носа, гердани, верижки на кръста, гривни по ръцете и глезените — мятаха такива искри на светлината на фенерите и електрическите крушки, че хората примигаха и се стряскаха. Всяка тежка гривна на глезените беше окичена със стотици звънчета и когато танцьорките бавно залъкатушиха из притихналия от възхищение бордей, възпламеняващото звънтене на тези сребърни звънчета бе единственият звук, съпровождащ стъпките им. После те запяха: