Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Не бива да правиш това, Лин! — извика ми той. — Онази журналистка, Кавита Сингх, тя дойде тук. Отпратих я. Ако дойде пак, пак ще я отпратя. Не искам помощ и няма да позволя да ми помагат. Искам да получа наказание за онова, което сторих на Рашид.
— Но ти не разбираш — настоях. — Сега момичетата са прочути. Хората ги смятат за светици. Мислят, че могат да правят чудеса. Хиляди поклонници идват всяка седмица в жопадпати. Когато хората разберат, че си се опитал да им помогнеш, ще ти съчувстват. Ще получиш половината от присъдата, или дори по-малко.
Дерях се и се опитвах да надвикам кънтящата врява. Сред наблъсканите тела беше толкова горещо, че ризата ми беше подгизнала и полепнала по кожата ми. Правилно ли го чух? Струваше ми се невъзможно той да отхвърля всякаква помощ, която би могла да намали присъдата му. Без тази помощ щеше да лежи най-малко петнайсет години. „Петнайсет години в този ад — помислих си, загледан през мрежата в навъсеното му лице. — Как може да отказва помощта ни?“
— Лин! Не! — извика той, по-силно отпреди. — Аз сторих това на Рашид. Знаех какво правя. Знаех какво ще се случи. Дълго седях до него, преди да го сторя. Направих избор и трябва да понеса наказанието.
— Но аз съм длъжен да ти помогна. Трябва да опитам.
— Не, Лин, моля те! Ако ми отнемете наказанието, стореното от мен няма да има никакъв смисъл. Няма да има чест. Нито за мен, нито за тях. Не разбираш ли? Аз съм си заслужил това наказание. Аз сам реших участта си. Моля те като приятел. Моля те, не им позволявай да пишат повече за мен. Пишете за жените. За сестрите. Да! Но мен ме оставете, моята участ ще ми донесе покой. Обещаваш ли? Линбаба? Заклеваш ли се?
Пръстите ми стискаха телената мрежа. Усещах как студеният ръждив метал се врязва в костите на ръцете ми. Шумът в това дъсчено помещение беше като бурен порой, тропащ по очуканите покриви на бордея. Умолителни, настойчиви, обожаващи, копнеещи, плачещи, крещящи и смеещи се гласове кънтяха от клетка към клетка.
— Закълни ми се, Лин — каза той, а тревогата в молещите му очи отчаяно се стремеше да стигне до мен.
— Добре, добре — отвърнах, изтиквайки с мъка думите от малкия затвор на моето гърло.
— Закълни ми се!
— Добре! Добре! Заклевам се! За Бога, заклевам… няма да се опитвам да ти помогна.
Лицето му се отпусна, усмивката се завърна и нейната красота опари очите ми.
— Благодаря ти, Линбаба! — извика той щастливо. — Моля те, не ме мисли за неблагодарник, но не искам повече да идваш тук. Не искам да ми идваш на свиждане. Можеш да ми пращаш по малко пари, понякога, ако се сетиш. Но моля те, не идвай повече. Сега това е моят живот. Това е моят живот. Ще ми е тежко, ако се върнеш тук. Ще мисля за разни неща. Благодаря ти много, Лин, и ти желая много щастие.
Ръцете му пуснаха телената ограда. Той ги събра в молитвен благославящ жест и сведе глава — вече не можех да го гледам в очите. След като се пусна от оградата, той остана на произвола на тълпата от затворници и след мигове залитна назад и изчезна в бурната вълна от лица и ръце зад оградата. Една врата зад затворниците се отвори и видях как Ананд се плъзна в горещата жълта светлина на деня с високо вдигната глава, храбро изпънал слабите си рамене.
Излязох на улицата пред затвора. Косата ми беше мокра от пот, дрехите ми — подгизнали. Присвих очи срещу Слънцето и се — загледах в оживената улица. Опитвах се да се настроя към ритъма и бързането, да не мисля за Ананд в дългата стая с надзирателите — с Големия Рахул, с глада, побоите и мръсните талази гадини. По-късно вечерта щях да съм с Прабакер и Джони Пурата, приятелите на Ананд и да празнувам двойната им сватба. По-късно вечерта Ананд щеше да спи на каменния под, сгърчен и напълзян от въшки, заедно с още двеста мъже. И така, все така, още петнайсет години.
Взех такси до апартамента си и застанах под горещия душ, за да изстържа слузта и сърбежа на спомена от кожата си. После се обадих на Чандра Мехта, за да се уговорим окончателно за танцьорите, които бях наел да танцуват на сватбата на Прабакер. После се обадих на Кавита Сингх и й казах, че Ананд иска да прекратим кампанията. Мисля, че тя си отдъхна. Доброто й сърце го жалеше, тя от самото начало се боеше, че кампанията ще се провали и ще го смаже с тежестта на провалените надежди. Радваше се, че е дал благословията си да пише за Сините сестри. Момичетата я бяха очаровали и тя бе уредила един режисьор на документални филми да ги посети в коптора. Искаше да поговорим за проекта и аз долавях искрящия ентусиазъм в гласа й, но отказах, като й обещах да й се обадя пак.