Договорът „Паганини“ [bg]

Гласът й се губи.

— Ало? Клаудия?

— Да, съжалявам — шепне тя.

— Аз съм инспектор… опитвам се да разбера дали има престъпление зад случилото се. Спасителите издирват Пенелопе — обяснява Юна.

— Кога ще я открият?

— Обикновено първо обикалят района с хеликоптер… като едновременно с това подготвят спасителен отряд, което отнема малко повече време… но започват с хеликоптерите.

Юна чува, че Клаудия се опитва да сподави плача си.

— Не знам какво да правя… аз… трябва да знам дали мога да направя нещо, дали да продължа да говоря с приятелите й.

— Най-добре е да си останеш вкъщи. Защото Пенелопе може да се опита да се свърже с теб и тогава…

— Тя няма да ми се обади — прекъсва го Клаудия.

— Напротив…

— Винаги съм била прекалено строга с Пени… ядосва ме, не знам защо, аз… не искам да я загубя, не мога да загубя Пенелопе…

Клаудия плаче по телефона, опитва се да се овладее, припряно се извинява и затваря.

Точно срещу магазина „Уреди за риболов“ се намира улицата, на която живее Пенелопе Фернандес: „Санкт Полсгатан“. Юна отива при Ериксон, който го чака пред витрината, която сега е изписана с японски йероглифи и отрупана с комикси. По рафтовете се виждат стотици кукли котки Хелоу Кити с големи, невинни муцуни. Целият магазин е в зашеметяващо крещящ контраст с мърляво кафявия цвят на сградата.

— Нищо и никакво телце, а каква глава — продумва Ериксон и посочва една от куклите, когато Юна застава до него.

— Сладка е — измърморва ченгето.

— Самият аз се оплетох, предпочитам голямо тяло с малка глава — шегува се колегата.

Юна усмихнат го поглежда с крайчеца на окото си и отваря голямата порта. Качват се по стълбите, като следят табелките с имената, ключовете за осветление и задръстените тръби за боклука. Мирише на слънце и прах, на препарат за миене на пода. Ериксон се държи за износените перила, като ги разклаща, и следва запъхтяно Юна. Стигат едновременно до третия етаж и се споглеждат. Лицето на Ериксон потръпва от напрежение, той изтрива потта от челото и се извинява шепнешком:

— Съжалявам.

— Задушничко е днес — казва Юна.

До звънеца са залепени стикери: символи против ядрената енергия, логото за лоялна търговия и емблемата за опазване на мира. Юна набързо поглежда Ериксон и присвива сивите си очи, когато долепя ухо до вратата.

— Чу ли нещо? — шепне Ериксон.

Юна натиска звънеца и пак се ослушва. Изчаква малко и изважда от вътрешния си джоб несесер.

— Май нищо — казва той и внимателно отваря обикновената ключалка.

Открехва вратата, но сякаш се отказва от намерението си и я затваря отново. Без да знае защо, прави знак на Ериксон да остане на мястото си. Отвън се чува мелодийката на буса, който продава сладолед. Ериксон изглежда притеснен и не знае къде да дене ръцете си. Ръцете на Юна изтръпват от лактите нагоре, но той отваря вратата с обичайното си спокойствие и влиза. Вестници, реклами и писма от Лявата партия са пръснати на килима в коридора. Въздухът е застоял, зловонен. Кадифена завеса виси пред гардероба. Нещо просъсква в тръбите на канализацията, нещо бързо тиктака в стената.