Вятърните мелници на боговете [bg]

Докато Мери Ашли караше колата си към града, за да напазарува за вечеря, тя продължаваше да слуша коментарите по радиото.

„… Преди време президентът Елисън заяви, че откриването на посолството ни в Румъния ще бъде началото на програмата му за сближаване между народите, крайъгълният камък на външната му политика. Как ще се отрази отказът на Мери Ашли върху…“

Тя превключи на друга станция.

„… е омъжена за д-р Едуард Ашли и се смята, че…“

Мери изключи радиото. Сутринта й се бяха обадили повече от три дузини приятели, съседи, студенти и любопитни непознати. Обадиха й се и журналисти чак от Токио и Лондон. Прекомерно много раздухват всичко това, помисли си Мери. Не е моя вината, че президентът е решил да постави Румъния в основата на успеха на външната си политика. Колко ли ще продължи цялата тази шумотевица? Вероятно след ден-два всичко ще свърши.

Тя отклони комбито си към бензиностанцията на „Дерби“ и спря пред колонката за самообслужване.

Но докато слизаше от колата, господин Блаунт, управител на бензиностанцията, се втурна към нея.

— Добро утро, госпожо Ашли. Една жена посланик не бива сама да си налива бензин. Нека да ви помогна.

— Благодаря. Свикнала съм да го правя — усмихна се Мери.

— Не, не. Настоявам.

След като напълни резервоара, Мери продължи по улица „Вашингтон“ и спря пред ателието за обувки.

— Добро утро, госпожо Ашли — поздрави я майсторът. — Как е посланикът тази сутрин?

Това започва да ме отегчава, помисли си Мери, но отговори:

— Не съм посланик, но съм добре, благодаря. — Тя му подаде един чифт обувки. — Бих искала да смените подметките на обувките на Тим.

— Това не са ли същите, които поправихме миналата седмица? — попита я той, след като ги огледа.

— И по-миналата — въздъхна Мери.

След това тя спря пред смесения магазин на Лонг. Госпожа Хакър, продавачката на щанда за дрехи, й каза:

— Току-що чух името ви по радиото. Направихте Джънкшън Сити известен. Да, така е. Май вие, Айзенхауер и Алф Ландън сте единствените три политически знаменитости на Канзас, госпожо посланик.

— Аз не съм посланик — търпеливо каза Мери. — Отказах поста.

— Точно това имам предвид.

Нямаше никакъв смисъл да спори. Затова Мери каза:

— Трябват ми някакви джинси за Бет. За предпочитане е да са от стомана.

— На колко години стана Бет? На десет?

— На дванайсет е.

— Господи, колко бързо растат днес децата, нали? Тя ще влезе в пубертета, преди да разберете какво става.

— Бет е в пубертета по рождение, госпожо Хакър.

— А как е Тим?

— Доста прилича на Бет.