Вятърните мелници на боговете [bg]

— От Белия дом? — попита Едуард.

Телефонът отново иззвъня.

— Аз ще го вдигна — предложи Мери. Тя стана и отиде до телефона: — Ало? — Постепенно, докато слушаше, лицето й стана мрачно. — Вижте, ние вечеряме и на мен това изобщо не ми се струва смешно. Можете просто — какво?… Кой? Президентът? — Изведнъж в стаята настъпи тишина. — Чакайте… Аз… О! Добър вечер, господин президент. — На лицето й се изписа смайване. Семейството й я наблюдаваше с широко отворени очи. — Да, сър. Да. Разпознах гласа ви. Аз… съжалявам, че преди малко затворихме телефона. Бет си мислеше, че е Върджил и… да, сър. Благодаря. — Тя стоеше и слушаше. — Бих ли искала да заема поста на какво? — Тя се изчерви.

Едуард стана и тръгна към телефона, следван плътно от децата.

— Трябва да има някаква грешка, господин президент. Името ми е Мери Ашли. Аз съм преподавател в Канзаския държавен университет и… Четете го пред себе си? Благодаря ви, сър… Много сте любезен… Да, предполагам, че е така… — Тя мълчаливо слуша дълго време, после каза: — Да, сър, съгласна съм. Но това не означава, че аз… Да, сър. Да, сър. Разбирам. Наистина съм поласкана. Убедена съм, че това е една прекрасна възможност, но аз… Разбира се, че ще помисля. Ще го обсъдя със съпруга си и ще ви се обадя. — Тя взе една химикалка и записа някакъв номер. — Да, сър, записах го. Благодаря ви, господин президент. Дочуване.

Тя бавно затвори слушалката и остана на мястото си напълно смаяна.

— Какво, за бога, беше това? — попита Едуард.

— Наистина ли беше президентът?

— Да. Наистина беше той — Мери се отпусна на един стол.

— Мери, какво ти каза той? — Едуард взе ръцете на Мери в своите. — Какво иска?

Мери седеше безмълвна и мислеше: Значи ето за какво са разпитвали.

Тя погледна към Едуард и децата и бавно каза:

— Президентът е прочел книгата ми и статията ми в списание „Форин Афеърс“ и смята, че са великолепни. Обясни ми, че това е начинът на мислене, който му трябва за програмата му за сближаването между народите. Иска да ме назначи за посланик в Румъния.

В очите на Едуард се четеше пълно недоверие.

— Теб? Защо теб?

Мери си беше задала абсолютно същия въпрос, но си помисли, че Едуард можеше да бъде и по-тактичен. Можеше да каже нещо като: Но това е прекрасно! От теб ще стане велик посланик! Но той беше реалист. Защо аз, наистина?

— Ти нямаш никакъв опит в политиката.

— Знам го много добре — остро отговори Мери. — Съгласна съм, че всичко това е просто смешно.

— Ще станеш ли посланик? — попита Тим. — В Рим ли ще се местим?

— В Румъния.

— Къде е Румъния?

Едуард се обърна към децата.

— Вие, двамата, отивайте да си довършите вечерята. Ние с мама трябва малко да си поговорим.