Окото на света

— Том Мерилин — представи се веселчунът. Тримата зяпнаха. — Името ми е Том Мерилин, а не господин Веселчун. — Той намести многоцветния си плащ на раменете и изведнъж гласът му прозвуча многократно по-мощно от началото, сякаш прокънтя в огромна зала. — Навремето бях дворцов бард, бях истински възвеличен до титлата преславна „Господин Веселчун“, но все пак простичко ми викат Том Мерилин и веселчун е простичката титла, с която се гордея днес. — И той направи елегантен поклон пред девойката, при което стоцветният му плащ така грейна, че Мат неволно изпляска с ръце, а Егвийн ахна възхитена.

— Господин… ааа… господин Мерилин — запелтечи Мат, който се колебаеше какво обръщение да използва след всичко, което беше издекламирал Том Мерилин. — Какво всъщност става в Геалдан? Знаете ли нещо за този Лъжедракон? Или за Айез Седай?

— Имам ли вид на амбулант, момченце? — начумери се веселчунът, почуквайки с лулата си по ръката си. Лулата му изведнъж изчезна някъде, сред гънките на наметалото или из големите джобове на дрехата му — Ранд така и не разбра къде точно. — Аз съм веселчун, а не клюкар. И по възможност гледам да не знам нищо за Айез Седай. Така е много по-безопасно.

— Но войната… — почна нетърпеливият Мат.

— Във войните, момчето ми, едни глупци убиват други глупци заради глупави стремежи — сряза го веселчунът. — На човек му стига да знае това. Аз съм дошъл тук заради изкуството си. — И той неочаквано заби пръст в гърдите на Ранд. — Ами ти, момко. Височък си. Още не си пораснал колкото ти се полага, но се съмнявам в околността да се срещат други мъже с твоя ръст. А и бих се обзаложил, че тъдява няма други с цвят на очите като твоите. Работата е там, че раменете ти са колкото дръжка на топор и си висок като някой мъж от Айил. Как ти викат, момко?

Ранд каза името си колебливо, без да е сигурен дали мъжът не му се надсмива, но веселчунът вече се бе обърнал към Перин.

— А пък ти си едър колкото цял Огиер. Почти толкова. Теб как те викат?

— Не и ако не се изправя на раменете си — засмя се Перин. — Ние двамата с Ранд сме си най-обикновени хора от тукашния народ, господин Мерилин, а не сме измислените същества от вашите приказки. Аз съм Перин Айбара.

Том Мерилин засука единия си мустак.

— Е, добре. Измислените същества от приказките ми, казваш. Такива ли смяташ, че са? Вие, момци, изглежда, много сте пътували и ги знаете тия работи?

Ранд си държеше устата затворена, сигурен, че веселчунът ги прави за посмешище, но Перин заговори:

— Ами, и тримата сме стигали до Стражеви хълм, че даже и до Девенов просек. Малцина тукашни хора са стигали толкова далече. — Не се хвалеше. Перин изобщо рядко се хвалеше. Каза си чистата истина.

— Даже и Тресавището сме виждали — добави Мат, което обаче прозвуча самохвално. — Това е едно блато от другия край на Водния лес. Друг никой изобщо не е стигал дотам. Пълно е с подвижни пясъци и мочурища, в които можеш здравата да затънеш. Никой освен нас. А и освен това никой не стига до Мъгливите планини, а ние веднъж стигнахме. Е, до подножието де, но все пак.