Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
— Аз… ъъъ…
— Моля те. Бих искала да обсъдим някои подробности около погребението и наследството на Лайза. Ти спомена, че ще е твоя грижа.
Не. Съвършено ясно си спомнях как тя спомена, че погребението и наследството са нейна грижа. Интересно.
Гласът й обаче звучеше съвсем искрено, а можеше и наистина да смята така. Естествено, не бих се обзаложил.
Но за отказ не можеше да става и дума.
9
Светкавично се прибрах и нахлузих синьо спортно сако и кафяв панталон, подходящо облекло за „1789“ — ресторант в Джорджтаун, където мис Мороу бе предложила да вечеряме. Добре осведомените знаят, че въпросният ресторант е реномирано сборище на властимащите във Вашингтон. В интерес на истината обаче трябва да уточня: вечерно сборище на властимащите, което вероятно се различава от обедно сборище и сигурно значи, че на закуска там ходят само пълни отрепки. Все едно, стига само да не ме карат да пия шери.
Когато бях малък, баща ми изкара няколко години служба в Пентагона, което за мен бе пръв допир със столицата и нейните своеобразни смахнати нрави. Живеехме в предградието Северен Арлингтън, на около шест километра от града. По онова време Вашингтон беше населен предимно с бедни чернокожи, стиснати бюрократи и малка групичка политически величия. Дори и тогава градът беше скъп, но майка ми вършеше същински вълшебства с купоните за храна, тъй че живеехме като крале. Добре де, шегувам се… но пък поне баща ми работеше съвсем наблизо.
Напоследък Вашингтон се превърна в кипящ делови град, привличащ съвсем друг сорт обитатели: предприемачи, богати администратори, банкери, а щом замириса на пари, долетяха и корпоративните адвокати. Днес военните живеят в Северна Каролина и пътуват с часове до Пентагона. Градът никога не е имал претенции за равенство и претопяване на различията, но внезапният приток на пари и хора от заможните слоеве окончателно разруши някогашното несигурно равновесие.
Впрочем говорех за себе си. След време отново се върнах в този град, за да получа бакалавърска степен в Джорджтаунския университет със стипендия от държавната Програма за обучение на запасни офицери, а пет години по-късно ме откараха в безсъзнание до армейския медицински център „Уолтър Рийд“, след като се уверих на собствен гръб, че армията лъже: няма начин да надбягаш куршума. Бях офицер от пехотата — онези части, на които се пада най-мръсната работа в армията, например при война да убиват лошите хора, а в мирно време да варосват камъчета.
Куршумът бе увредил един вътрешен орган — далака, ако държите да знаете, — който трябва да действа ефективно, ако ти се налага да изминаваш големи разстояния с тежък товар на гръб (една от многото прилики между магаретата и пехотните офицери). Вече бях капитан и от „Личен състав“ провериха къде липсват хора с моите прослужени години и чин. Имайте предвид, че армията се смята за една голяма машина и когато някоя гайка вече не става за гайка, може да се превърне, да речем, в шайба, но не и във винт или болт. Личните способности и желания очевидно остават на втори план. Дори си спомням как казах на офицера от „Личен състав“, че като ранен герой имам заслуги и войската би трябвало да се отплати, като ми предложи избор. Стори му се много смешно.
И тъй, след време бях уведомен, че мога да стана полеви свещеник, доставчик, юрист или цивилен. От четирите възможности само една ми се видя що-годе поносима. Както вече споменах, аз съм католик и макар да имам влечение към екзотични униформи и сложни церемонии, обетът за целомъдрие би ми дошъл в повече. Доставчик?… Я не се занасяйте. За цивилен живот не бях готов, затова по принуда избрах правото и се върнах да уча.
Което означава, че ми се събират петнайсетина години живот във Вашингтон с кратки прекъсвания. Обичам този град. Обичам вдъхновяващите паметници на велики дела и велики мъже, монументалните катедрали на властта, всекидневното напомняне, че този град наистина е Сияйната светлина върху Хълма. Виж, с хората е друга работа. Градът е дотолкова претъпкан с мазни мошеници и високомерни идеалисти, че става трудно да ги различиш, камо ли пък да разбереш кой от двата сорта е по-вреден. Както и да е, точно в шест и половина прекосих прага на „1789“ и салонният управител ме насочи към масата, където мис Мороу небрежно отпиваше от коктейла си. Помолих го да предаде на сервитьора да ми донесе бира и седнах.
Известно време се оглеждахме мълчаливо. Тя беше облечена изискано — червен костюм с панталон, никакъв грим, никакви бижута, включително и (както забелязах мимоходом) брачна халка или годежен пръстен. Не виждах външна прилика между нея и Лайза, освен ръста и немаловажния факт, че и двете бяха изумително красиви с всички необходими чупки, издатини и форми, характерни за по-добрата половина от човечеството. Различаваха се обаче като деня и нощта — едната бяла и руса, другата чернокоса и надарена с мрачна хубост. Освен това, както вече споменах, Лайза имаше удивително благ поглед. Този на Джанет беше някак… малко по-остър.