Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Гледах как жестоката изненада изкривява лицата им. Смъртта си е смърт, независимо от причината. Но автомобилните злополуки, самолетните катастрофи, сърдечните удари и мълниите са поне плод на случайността и създават донякъде чувството, че Божията ръка или съдбата е отнела живота на вашия скъп човек. Убийството е различно. Както и усещането след него. Не някаква случайна, свръхестествена сила е раздавала картите, а някое гнусно простосмъртно копеле ви е отнело нещо безкрайно скъпо.
— Заловиха ли убиеца?
— Не. Засега. — Той ме пронизваше с поглед, затова добавих: — Лайза била излязла от Пентагона и отивала към колата си. Чантата й липсва, значи може да е било грабеж. Но не вярвам полицията вече да е открила следа, водеща към извършителя.
Настана замаяно мълчание. Двамата се мъчеха да осмислят чутото. Накрая мистър Мороу каза на дъщеря си:
— Ще се обадя на Каръл и Джанет да дойдат веднага.
Остави ме насаме с дъщерята, която беше на около двайсет и три, тъмнокоса, слаба, почти мършава, хубавка и в момента съсипана от скръб. Сетих се, че не сме се запознавали и казах:
— Аз съм Шон Дръмънд. Бях приятел на Лайза. Тя много често говореше и за трите ви.
Тя едва се удържа да не изхлипа.
— Извинявайте. В момента просто не ми се говори.
И избяга от стаята.
Станах да огледам заглавията на книгите — последен спасителен ход във всяка неудържима и потискаща ситуация. Забелязах, че мистър Мороу е почитател на класиците и гръбчетата на книгите по лавиците бяха протрити от безброй докосвания. Всяко семейство има Стая с главно „С“ и в случая се намирахме в нея.
Двайсетина минути по-късно външната врата се отвори, после чух приглушени гласове, скръбен стон и ридания. След още пет минути вратата пак се отвори и последва същият ритуал.
По някое време се раздадоха стъпки и четиримата влязоха един по един. Мистър Мороу разсеяно оглеждаше стаята и аз предположих, че преживява наново някакъв спомен, който само преди час би бил щастлив, а сега е болезнен, може би как Лайза си пише домашните на бюрото му или прелиства томче на Дикенс, седнала край камината.
Той каза:
— Майоре, аз съм… Забравих как ви беше малкото име.
Тъкмо отварях уста, когато една от дъщерите подсказа:
— Шон, татко… Шон Дръмънд.
Той кимна.
— Благодаря, Джанет. Ъъъ… Шон, това са сестрите на Лайза — Елизабет, Каръл и Джанет.
Погледнах Джанет, която знаеше името ми. Стори ми се малко странно, защото я срещах за пръв път.
Трите сестри бяха еднакви на ръст и… всъщност само на ръст. Както вече споменах, Елизабет, с която останах насаме преди малко, беше чернокоса и слаба, а Каръл бе кестенява, къдрава, малко по-пълничка и също хубава, само че с онази старомодна, стерилна хубост, каквато имат жените, занимаващи се с наука.
Но да се върна на Джанет. Тя беше много привлекателна, дори потресаващо привлекателна, с гарвановочерна коса, сини очи, извити вежди, вирнат нос, изящно изваяни скули и две трапчинки на бузите, които стопляха красотата й. Носеше простичък костюм, под който се очертаваше фигура като тази на Лайза — стройна, заоблена точно където трябва, атлетична, примамлива.
— Има ли още нещо? — внезапно попита мистър Мороу.
— Има — обясних аз. — Назначен съм и за ваш кризисен офицер. Това означава, че ще се погрижа за въпросите около наследството.
— Не, няма — незабавно се намеси Джанет. — Аз ще ги поема.
— Не е препоръчително. Лайза имаше военна застраховка „Живот“, полагат й се военни обезщетения за близките и… вижте, моля ви да го обмислите. Ще разберете, че е много благоприятно да разполагате с военен юрист, който да отхвърли тия неща. — Погледнах бащата и добавих: — Мистър Мороу, в документите на Лайза сте вписан като неин наследник. Що се отнася до погребението, предполагам, че бихте искали тя да бъде погребана в Националното гробище „Арлингтън“.
— Боя се… че никога не съм мислил по въпроса.
— Разбира се. Не бързайте.
Четиримата забиха погледи в пода. Думата „погребение“ най-сетне ги бе накарала да проумеят, че смъртта на Лайза е окончателна и необратима.
Усетих, че злоупотребявам с търпението им, затова казах:
— Ще оставя адреса и телефона си на масата до вратата. Ако има нещо… моля, обадете ми се.
Никой не възрази и аз напуснах стаята. Вече слизах по външното стълбище, когато вратата рязко се отвори и Джанет изскочи на верандата. Протегна ми визитната си картичка и аз покорно се върнах да я взема.
— По всички въпроси търсете мен — каза тя.
— Ясно.
— Не искам да безпокоите баща ми.
— Разбира се.
Тя се обърна да влезе, спря, завъртя се отново и рече: