Свещеното пътуване на мирния воин

През изминалите години умът ми постоянно бе сподавял чувствата ми. Той ги беше пренебрегвал и лишавал от стойност. Вместо да признае болката и страстта, които изпитвах, Съзнателната същност бе държала всичко под контрол, прокуждайки чувствата и връзките ми с хората.

Сега разбрах причината за онези физически симптоми, които преживях у дома — инфекциите, болките и страданията. Това беше моята Първична същност, която хлипаше и молеше за внимание като малко дете. Изведнъж осъзнах дълбочината на онази мисъл, че „Органите изплакват сълзите, които очите отказват да пролеят.“ Спомних си и едни думи на Вилхелм Райх4: „Неизразената емоция се натрупва в мускулите на тялото.“ Тези мъчителни открития ме потиснаха и обезсърчиха. Дадох си сметка колко дълъг път ме очакваше.

— Добре ли си? — попита ме Мама Чия.

„Да, добре съм“, понечих да отговоря аз, но се спрях и казах:

— Не, не съм добре. Чувствам се изцеден и подтиснат.

— Чудесно! — каза тя и грейна радостно. — Значи си научил нещо. Сега си на правилния път.

Кимнах и я попитах:

— В съня си се докоснах само до две същности. Висшата същност изчезна. Защо тя ме напусна?

— Не те е напуснала, Дан. Тя е с теб винаги, но ти си толкова погълнат от Първичната и Съзнателната същност, че не можеш да я видиш, нито да почувстваш любовта и подкрепата й.

— Но как мога да я почувствам. Накъде да поема сега?

— Добър въпрос… много добър въпрос! — засмя се тя и се изправи. Сетне преметна раницата на гърба си и тръгна бавно нагоре по скалистия път. Останал без отговори на много въпроси, аз я последвах.

Докато се изкачвахме по стръмната пътека откъм външната страна на скалата, пясъкът постепенно се превърна в камънаци и пръст. Извърнах се и погледнах заливчето, което беше малко под нас. Приливът наближаваше. Десетина метра по-долу една вълна се втурна към фигурата, която Мама Чия беше нарисувала върху пясъка. Премигнах и погледнах отново. Там, където преди имаше фигура и кръг, сега ми се стори, че виждам три фигури — малко детско тяло, квадратен и подобен на кутия силует и един голям овал. Миг по-късно вълната се плисна и отми всичко.

Изкачването беше по-трудно от спускането надолу. Мама Чия изглеждаше в добро настроение, но аз бях паднал духом. И двамата мълчахме. Докато я следвах нагоре по пътеката към тъмнеещата гора, през ума ми прелитаха серия образи от скорошното ми видение.

Когато навлязохме в сечището, полумесецът вече бе достигнал зенита си. Струваше ми се, че топлият нощен бриз преминава направо през мен. Нямах представа колко съм уморен, преди да вляза в колибата. Смътно си спомням, че се отбих в банята и после рухнах в леглото. За кратко чувах песента на щурците и сетне всичко потъна в мълчание. Тази нощ в съня си търсех Висшата си същност, но намерих само празнота.