Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Когато стигна сечището, Сачи се зае да упражнява някаква танцова стъпка.
— Мама Чия ми я показа — рече момичето. — Тя ме учи на много неща.
— Бас държа, че е така — отговорих аз. — И после ми хрумна нещо. — Може би и аз мога да те науча на нещо. Можеш ли да правиш премятане!
— Само нещо подобно — отвърна тя и се превъртя, поставяйки ръка на земята. — Сигурно приличам на една от онези жаби — разкикоти се Сачи. — Можеш ли да ми покажеш как се прави?
— Мисля, че да… някога бях добър в това — казах аз и направих странично премятане, слагайки ръка на един пън.
— О! — извика Сачи впечатлена. — Беше страхотно! — Вдъхновена, тя направи втори опит, но със съвсем лек напредък.
— Ето, Сачи, нека ти покажа отново — казах аз. Остатъкът от следобеда мина, сякаш някой бе щракнал с пръсти — толкова се увлякох от любимото си занимание. И с гордост мога да кажа, че Сачи се научи да прави много елегантно странично премятане.
Зърнах случайно едно червено цвете наблизо и по импулс го откъснах и сложих в косите й.
— Знаеш ли, имам дъщеря — по-малка е от теб — и тя много ми липсва. Радвам се, че дойде да ме навестиш.
— Аз също — отвърна тя. Сачи докосна цветето и ме възнагради с най-милата си усмивка. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря ти за премятането, Дан. — Тя хукна по пътечката, сетне се обърна и подвикна: — Да не забравиш хляба!
Тази усмивка наистина направи деня ми добър. Когато Мама Чия пристигна на следващата сутрин, бях готов и я чаках, хвърляйки камъчета по едно дърво.
— Искаш ли малко пресен хляб? — попитах аз. — Самият аз вече хапнах, но ако си гладна…
— Не, не съм — рече тя. — Хайде да потегляме. Чакат ни няколко мили път до залез слънце.
— Накъде отиваме? — попитах аз, докато се отдалечавахме от колибата, вървейки нагоре по пътеката.
— Натам. — Тя посочи с ръка към скалистия хребет в средата, образуван от черна вулканична скала, отстоящ на няколко хиляди метра от нас. Сетне ми подаде раницата и каза непринудено: — Вече си достатъчно силен да носиш това.
Изкачвахме се бавно по все по-стръмната пътека, която лъкатушеше и се виеше нагоре. Мама Чия вървеше уверено. Гората се беше смълчала. Чуваше се само някой случаен крясък на птица и моята ритмична стъпка, която беше като контрапункт на куцукането на моята спътница и на потракването на бастуна й.
От време на време тя се спираше, за да се полюбува на някоя пъстра птица или да ми покаже необикновено дърво или малък водопад.
В късния предиобед безпокойството ми надделя и аз я повиках.
— Мама Чия, веднъж Сократ ми каза, че не мога да науча истински нещо, преди да се науча да го правя.
Тя се спря, извърна се към мен и каза утвърдително:
— Аз чувам и помня, виждам и забравям, върша разни неща и разбирам.
— Точно така е — съгласих се аз. — Чувал съм и съм виждал много неща, но не съм правил нито едно от тях. Чел съм за лекуването, но мога ли да лекувам? Зная за съществуването на Висшата същност, но мога ли да я почувствам!
Цялото ми отчаяние, което бях сдържал пет години, изведнъж изригна и заговорих без никакви задръжки:
— Бях световен шампион по гимнастика. Дипломирах се в Калифорнийския университет. Имам красива дъщеря. Грижа се за себе си. Храня се разумно и постъпвам, както е редно. Преподавател съм в колеж и винаги съм правил онова, което трябва да се прави. И въпреки всичко това, въпреки обучението ми със Сократ, животът ми сякаш се разпада.
Смятах, че ако съм научил достатъчно, ако извърша всички правилни действия, животът ми ще стане по-лесен, по-контролируем, но ми се струва, че само става по-лошо — сякаш нещо непрекъснато се изплъзва и не зная как да го спра! Имам чувството, че съм се отклонил от пътя си и съм се изгубил.
Знам, че има хора, които са в много по-тежко положение. Аз не съм ничия жертва. Не живея в бедност, глад или потисничество. Може би думите ми звучат като хленч или оплакване, но аз не се съжалявам, Мама Чия — просто искам това да спре!
Погледнах я в очите и казах:
— Преди време си счупих крака много зле — бедрената ми кост се разтроши на около четиридесет парчета — и затова зная какво е болка. И усещането сега е точно толкова реално. Разбираш ли ме?
— Разбирам те много добре — рече тя. — Болката и страданието са даденост в човешкия живот и тя приема различни форми.
— Можеш ли в такъв случай да ми помогнеш да открия онова, което търся?