Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
12
За момент Д’Агоста остана неподвижен, в шок и невярващ на ушите си. Гласът бе познат и въпреки това — странен. Той инстинктивно се опита да заговори отново, но облечената в ръкавица ръка запуши още по-здраво устата му.
— Ш-ш-ш-т.
Вратата на асансьора се отвори с леко иззвъняване. Като продължаваше да държи Д’Агоста в здрава хватка, мъжът се измъкна предпазливо в тъмния коридор на подземието и се огледа. След това избута Д’Агоста към мръсното фоайе, превеждайки го през серия тесни проходи с високи тавани от жълти блокчета. Най-сетне той спря пред една одраскана метална врата без табелка и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електрическата станция на сградата: глухото гъргорене на котлите вече бе ясно доловимо. Мъжът се озърна още веднъж, след това спря, за да огледа внимателно една паяжина, която висеше в ъгъла на вратата. Едва тогава извади ключ от джоба си, отключи и въведе Д’Агоста бързо вътре, като затвори вратата и грижливо я заключи.
— Радвам се да те видя, Винсънт.
Д’Агоста не можа да произнесе и звук.
— Най-искрените ми извинения за грубото държание — каза мъжът, докато кръстосваше стаята с меки стъпки и проверяваше прозорците на мазето. — Тук можем да поговорим спокойно.
Д’Агоста продължаваше да се диви на несъответствието между гласа на мъжа — този мелодичен тембър, който не можеше да се сбърка, ленивият южняшки говор — и самия мъж: съвършено непознат в опръсканата с петна униформа на портиер, набит, мургав, с кестенява коса, тъмни очи и кръгло лице. Дори самите му маниери, походката му, бяха непознати.
— Пендъргаст? — произнесе Д’Агоста, най-сетне в състояние да произведе звук.
Мъжът се поклони.
— Самият той, Винсънт.
— Пендъргаст! — И преди да осъзнае какво прави, Д’Агоста стисна силно в прегръдките си агента на ФБР.
Пендъргаст остана неподвижен няколко минути. След това спокойно, но решително се освободи от прегръдката и отстъпи назад.
— Винсънт, не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам отново. Липсваше ми.
Д’Агоста сграбчи ръката му и я раздруса със смесица от изненада, облекчение и радост.
— Мислех, че си мъртъв. Как…?
— Извинявам се за заблуждението. Възнамерявах да остана „мъртъв“ по-дълго. Но обстоятелствата ме накараха да избързам. — Той се обърна с гръб. — Сега, ако нямаш нищо против… — Той се измъкна от портиерското сако, което, както можа да види Д Агоста, бе умело подпълнено около раменете и корема, и го закачи на един гвоздей на вратата.
— Какво се случи с теб? — попита Д’Агоста. — Как се спаси? Обърнах замъка на Фоско с главата надолу да те търся. Къде, по дяволите, си бил? — Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети, че го измъчват хиляди въпроси.
Пендъргаст се усмихна леко на този словесен водопад.
— Ще ти кажа всичко, обещавам. Но първо се настани удобно. Връщам се веднага. — И след тези думи той се обърна и изчезна в някаква стая отзад.
Д’Агоста за първи път огледа обстановката. Намираше се в дневната на малък, мрачен апартамент. Изтърканият диван беше тикнат до стената, а до него се мъдреха две кресла с мръсна дамаска. Върху евтината масичка за кафе бяха натрупани цяла купчина списания от поредицата „Популярна механика“. До стената стоеше очукано бюро, чиято повърхност бе заета от лъскав лаптоп — единствената вещ, внасяща цвят в стаята. Няколко избледнели портрети на деца с тъжни очи, рисувани от Хюмел, висяха по олющените стени. Лавицата беше препълнена с книги, най-вече популярни романи и евтини бестселъри. Д’Агоста с удоволствие откри измежду оръфаните четива и едно негово любимо — „Черен лед III: Завръщане към нос Хорн“. През отворената врата се виждаше малка, но спретната кухня. Мястото до такава степен не приличаше на апартамента му в „Дакота“ или на имението на Ривърсайд Драйв, че повече не можеше.
Чу се слабо прошумоляване и Д’Агоста скочи, за да посрещне Пендъргаст — истинския Пендъргаст, — който стоеше на прага: висок, строен, с искрящи, сребристи очи. Косата му все още бе кестенява, а кожата — мургава, но лицето му бе възвърнало изящните си тънки черти, които Д’Агоста така добре познаваше.