Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Д’Агоста погледна ужасен приятеля си.
— Всичките тези смъртни случаи и аранжировката им са начинът на Диоген да привлече вниманието ми. Може би сега, драги Винсънт, разбираш защо му трябвам жив.
— Да не искаш да кажеш, че той…
— Именно. Винаги съм предполагал, че престъплението му ще бъде насочено срещу цялото човечество. Но сега знам, че аз съм неговата мишена. Тъй нареченото „идеално престъпление“ на брат ми включва убийството на всички, които са ми близки. Това е истинската причина да ме спаси от замъка на Фоско. Не му трябвам мъртъв, а жив — жив, за да ме съсипе по един далеч по-изтънчен начин — като ме остави изпълнен с мъка, самообвиняващ се, че не съм успял да спася малкото хора, на които държа в този свят… — Пендъргаст направи пауза и си пое дъх. — … Онези няколко души, които наистина обичам.
Д’Агоста преглътна.
— Не мога да повярвам, че това чудовище ти е роднина.
— Сега, след като разбрах истинската природа на престъплението му, бях принуден да изоставя първоначалния си план и да съставя нов. Не е идеален, но е най-добрият възможен при тези обстоятелства.
— Слушам те.
— Трябва да попречим на Диоген да убие отново. Това означава да го открием. Ето защо ще се нуждая от помощта ти, Винсънт. Налага се да използваш достъпа си като служител на реда, за да получиш колкото се може повече информация за доказателствата от местопрестъплението.
Той подаде на Д’Агоста клетъчен телефон.
— Това е телефонът, който ще използвам, за да се свързвам с теб. Тъй като времето е от значение, ще трябва да започнем на местно равнище, с Чарлз Дюшам. Издири всички възможни доказателства и ми ги донеси. Всяко е от значение. Измъкни всичко, което успееш, от Лора Хейуърд, но за бога, не й казвай с какво си се захванал. Дори Диоген не може да остави напълно чисто местопрестъпление.
— Дадено. — Д’Агоста замълча. — Ами датата в писмото? 28-и януари?
— Вече нямам съмнение, че това е денят, в който той планира да довърши престъплението си. Но е жизнено важно да помниш, че престъплението е вече започнато. Днес е 22-и. Брат ми планира това злодеяние от години, може би дори от десетилетия. Подготвил е всичко. Потръпвам като си помисля кого може да убие през следващите шест дни. — При тези думи Пендъргаст се наведе напред и се взря в Д’Агоста, очите му светеха в полумрака на стаята. — Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора — а това определено включва и теб, Винсънт — може да умрат.
13
Смитбак зае обичайното си място в най-закътания ъгъл на „Костите“, полутъмно ресторантче, в което всички служители на музея — тези хора изглежда никога не се уморяваха от гледката на кости! — обичаха да се отбиват след работа. Истинското име на заведението беше таверна „Бларни Стоун“, но прякорът, който всички използваха, идваше от хобито на собственика да окачва кости от всякакви размери, форми и произход по стените и тавана.
Смитбак хвърли поглед на часовника си. Чудо на чудесата! — бе подранил с десет минути. Може би и Нора щеше да дойде по-рано и така щяха да спечелят няколко допълнителни минутки за разговор. Имаше чувството, че не е виждал жена си от години. Беше обещала да се срещнат тук на по един бургер и бира, преди тя да се върне в музея, където щеше да остане да работи до късно по предстоящото голямо шоу. Той самият също трябваше да пише статия и да я предаде преди крайния срок в два часа през нощта.
Смитбак поклати глава. Какъв живот: беше женен от два месеца, а не беше правил секс цяла седмица. Но не това бе, което му липсваше толкова много, липсваше му общуването с Нора. Разговорите. Приятелството. Истината беше, че Нора бе най-добрият приятел на Смитбак, а точно сега той имаше нужда от добър приятел. Статията за убийството на Дюшам вървеше зле. Не бе успял да се домогне до нищо повече от трохите, подхвърлени на другите вестници. Ченгетата държаха цялата информация под похлупак и обичайните му източници не можеха да му предложат нищо. И ето го сега — Смитбак от „Таймс“, а последните му статии не бяха нищо повече от претоплените огризки от няколко брифинга. Междувременно почти подушваше амбицията на Брайс Хариман да си напъха носа в историята, да му я отнеме и да го зареже с проклетия случай с „Ухажора“; а той така умело бе успял да се измъкне, когато се случи убийството на Дюшам.
— Защо сме толкова мрачни?
Смитбак вдигна поглед и видя Нора — с разкошни, златисто-бронзови коси, разпилени по раменете, с осеяно с лунички носле, с искрящи от живот зелени очи.
— Заето ли е мястото? — попита тя и посочи стола до него.