Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— Ще ги убиеш?
— По-напред ще ги помъча.
— Мисля, че няма да ги убиеш — намеси се Мускардо, който бе чул този разговор.
Пинг Чао се обърна и победоносно погледна към бившия стрелец.
— Ти ли ще ми попречиш да ви избия? — попита той насмешливо.
— Да, драги ми мандарино — отговори господин Мускардо и в ума му блесна чудесна мисъл.
— И по какъв начин?
— Не знаеш къде се намира синът ти.
— Е, да.
— А ние знаем.
— Кажи ми веднага!
— Полека, драги мандарино.
— Кажи или ще заповядам да ти стегнат кангуата, докато те задуши.
— Тогава не бих могъл да говоря. Впрочем няма нужда да ме заплашваш, защото нищо не можеш да ми направиш. Освен това пак ще трябва да говоря.
— Освободи ме от тези безпокойства, които разкъсват сърцето ми!
— А! — възкликна стрелецът. — Безпокойства! Пък аз мислех, че сърцето на славния мандарин и съветник на империята е спокойно въпреки многото подлости, които е извършил досега. Сигурно жертвите от Минг правят съня ти неспокоен?
— Мълчи! — изрева мандаринът. — Остави на мира християните от Минг! По-добре говори за сина ми Уанг. Къде е сега?
— Казах ти, че се оказахме по-предвидливи от тебе засега стига толкова. Когато потрябва, ще ти обясня по-добре.
— Искам още сега! — изрева мандаринът.
— Нищо повече няма да ти кажа — отговори старият стрелец с решителен глас.
— Ще накарам да ти изтръгнат езика!
— Тогава не бих могъл да говоря.
— Ще ти счупя челюстта с „тейу“.
— О! Кой знае!
— И после ще заповядам да те нарежат на парчета!
— А ония ще убият сина ти.
— Какво! — извика мандаринът със задавен глас.
— Няма да говоря повече.
— Да, ще го убият, за да забъркат с кръвта му свещения ви хляб! Казаха ми, че на християните им трябвала човешка кръв. Всички знаят това.
— Пинг Чао, грешиш много, като вярваш на такива измислици. Тези, които твърдят това, са най-безсрамни лъжци.
Господин Мускардо ускори стъпките си и приближи до последната клетка, в която беше отец Георги.
— Братко — каза той на италиански, за да не го разберат, — започвам да се надявам.
— Видях Пинг Чао, като те заплашваше.
— Той трепери от страх. Нито дума за Уанг! Остави всичко на мене и ще видиш, че ще постигнем нещо.
Силен тласък, от който кангуата се разклати, му попречи да продължи.
— Тихо! — извика един от пазачите, като го заплаши с приклада на пушката си.
Когато колоната стигна на няколко мили от Паликао, от към запад се появи огромен облак дим на чудовищна височина. Сум и Пинг Чао се спряха да го гледат.
— Столицата гори! — извика мандаринът, като потръпна леко.
— Да, Пекин е в пламъци — отвърна Сум.
— Дали бунтовниците вече са влезли?
— Нападнали са европейските посолства. Те се заклеха да ги разрушат.
— А императрицата не им ли пречи?
— Предполагам, че по това време тя е свършила своето управление и че и младият император също не е вече между живите.
— Тогава Пекин се залива от кръв.
— Трябваше да се убият всички привърженици на императора.
— Така бе казал върховният вожд на боксерите.
— А ние? — попита мандаринът, като побледня.
— Ние по-късно ще си поделим властта — отговори Сум. — Водачът ни обеща длъжности и почести.
В това време колоната навлизаше в Паликао.
При вестта, че колоната води християни, огромна тълпа се хвърли срещу клетките. Тя беше толкова настървена, че пречеше на пленниците да напредват. Пинг Чао, Сум и водачът на бандитите обградиха клетките и заповядаха на своите хора да стрелят при всеки опит да им се отнемат.
Бандитите, като продължаваха да нанасят безмилостни удари, успяха да пробият път и потеглиха бързо напред все така следвани от тази полудяла тълпа, която крещеше въоръжена наоколо.
След пет минути навлязоха в едно място, заобиколено от здрава ограда и пазено от множество боксерски отделения, снабдени с пушки и стари топове.
Около оградата се издигаха множество колибки със стени от изсъхнала кал и сламени покриви, в средата с обширна стряха, под която седяха десетина парцаливи истински нехранимайковци, които имаха претенцията да се наричат съдии. Двама-трима от тях дращеха нещо на някаква хартия, като си служеха с големи, натопени в туш четки, които им служеха за писалки. Те бяха секретарите в това кръвожадно съдилище.
Заграденото място представляваше жестока гледка, защото бе времето за изпълнение на смъртните наказания. Дълги редици пленници, в по-голямата си част китайци, обвинени, че са приели християнството, изчакваха съдбата си.
Около стряхата група новопроизведени палачи изпълняваше решенията на съда сред дивите ревове и жалби на обвинените.