Карта от кости
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карта от кости». Краткое содержание книги:
Трагедията е нещо повече от палеж и масово убийство — някой е откраднал безценното съкровище, съхранявано от векове в златната мощехранителница на катедралата — костите на библейските влъхви, легендарните Трима царе.
Капитан Грей Пиърс, ново попълнение в Сигма, повежда своя екип на лов за Драконовия двор, тайно аристократично братство от алхимици, което датира още от Средновековието и се стреми към налагането на нов световен ред с помощта на обвитите в мистика кости.
Екипът на Сигма тръгва по следите на лабиринт от улики — от готическите катедрали на Европа през останките от Седемте чудеса на древния свят до едно мистериозно място, където наука и религия се сливат в заплаха, невиждана от самото сътворение на вселената.
Това беше преди петнайсет години.
Половината от живота на Грейсън. Лошата половина.
— Грей? — Баща му изтри потта от челото си и няколко ситни стърготини полепнаха по кожата му. Навъси се. — Нямаше нужда да идваш чак дотук.
— Как иначе щеше да си получиш сандвичите? — Той размърда чинията.
— Майки ти ли ги направи?
— Знаеш я мама. Постарала се е.
— Тогава по-добре да ги изям. Да не й скършвам хатъра. Избута се от работния тезгях и закуцука с протезата си към малкия хладилник в дъното.
— Бира?
— Трябва да се връщам на работа.
— Една бира няма да те убие. Имам малко от онази помия, дето я обичаш, „Сам Адамс“.
Баща му предпочиташе „Будвайзер“. Но фактът, че беше заредил хладилника и със „Сам Адамс“, беше равносилен на потупване по рамото. Може би дори на прегръдка.
Не можеше да му откаже.
Грей взе бутилката и я отвори с отварачката, вградена в ръба на тезгяха. Баща му се приближи и приседна на едно високо столче. Вдигна собствената си бутилка — будвайзер естествено — за наздравица.
— Гадно е да остаряваш… но пък винаги има бира.
— Съвсем вярно. — Грей отпи голяма глътка. Май не беше редно да смесва кодеин с алкохол… но пък денят му беше започнал отдавна, много отдавна.
Баща му го гледаше. Мълчанието заплашваше много скоро да натежи.
— Е — каза Грей, — май вече не можеш да се прибереш сам вкъщи, а?
— Майната ти — отвърна баща му с престорен гняв, но после се ухили и поклати глава, с което съвсем развали впечатлениението, че е ядосан. Баща му ценеше откровеността. — Поне не съм осъден престъпник, по дяволите.
— Не преставаш да ме заяждаш за Левънуърт. Виж, това никога няма да го забравиш!
Баща му пак вдигна бутилката за наздравица.
— Ще те заяждам, докато мога, мамка му. Погледите им се срещнаха. И Грей зърна нещо зад задевките на баща си, нещо, което рядко беше виждал преди. Страх.
Двамата никога не бяха общували с лекота. След злополуката баща му беше започнал да пие и често изпадаше в тежки пристъпи на депресия. Трудно му беше изведнъж да се превърне в домакиня и да отглежда две момчета, докато съпругата му ходи на работа. За компенсация беше управлявал домакинството като лагер за новобранци. А Грей, роден бунтар, непрекъснато нарушаваше правилата.
Докато накрая, осемнайсетгодишен, просто си беше събрал багажа и си беше тръгнал посред нощ да се запише в армията.
След това двамата не си проговориха цели две години.
Майка му постепенно и с упорити усилия ги беше одобрила. Само че чувството за неудобство беше останало. Веднъж майка му беше казала, че двамата повече си приличат, отколкото се различават. По-страшни думи Грейсън не беше чувал.
— Ега ти гадостта… — тихо каза баща му.
— Будвайзерът наистина е гаден. — Грейсън вдигна бутилката си. — Точно затова пия „Сам Адамс“.
Баща му се ухили.
— Голям си задник.
— Ти ме отгледа.
— А и сигурно трябва да си задник, за да познаеш друг задник.
— Това не съм го казвал. Баща му завъртя театрално очи.
— Защо изобщо си правиш труда да идваш?
„Защото не знам още колко време ще си спомняш кой съм“ помисли си Грейсън, но не посмя да го каже на глас. В пъплите му си стоеше онзи стегнат възел, старо негодувание което не успяваше да прогони напълно. Имаше думи, които искаше да каже, които искаше да чуе… и с част от себе си съзнаваше, че времето му изтича.
— Откъде взе тези сандвичи? — попита баща му с пълна уста. — Хубави са.
Грей се постара нищо да не проличи по лицето му.
— Мама ги направи.
Баща му го изгледа смутено. — О…да.
Погледите им се срещнаха отново. Страхът в очите на баща му се разгоря по-ярко… омесен със срам. Преди петнайсет години беше изгубил част от мъжествеността си, а сега му предстоеше да се раздели с онова, което го правеше личност.
— Татко… аз…
— Пий си бирата. — Грей долови резеца на познат гняв и по-навик се сви в черупката си.
Отпиваше от бирата и мълчеше. Никой от двамата не беше в състояние да заговори другия. Може би майка му беше права. Двамата твърде много си приличаха.
Накрая пейджърът на колана му се разпищя и Грей бързо посегна към него. Номерът на Сигма.
— От работата ме търсят — измърмори той. — Аз… имам среща следобед.
Баща му кимна.
— Аз пък трябва да си довърша шибаната къщичка за птици. Стиснаха си ръцете като двама негласни противници. Грей се върна в къщата, взе си довиждане с майка си и смъкна колелото от верандата. Яхна го и натисна педалите към станцията на метрото. Телефонният номер, изписан на екрана на пейджъра му, беше последван от цифров код.