Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)
- Автор: Шели Пърси Биш
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Освободеният Прометей (Лирична драма в четири действия)». Краткое содержание книги:
Кълбата вътре се заплитат и разплитат,
лазурни, пурпурни, зелени, златни —
едно във друго, помежду им всичко
е пълно със невъобразими същества —
безбройни призраци, изскочили насън
от безпросветни дълбини, но тъй че всеки
прозрачен е. Въртят се всички те
около себе си във хиляди движения,
като че хиляди незрими вретена,
със бързина, която разрушава
самата себе си, тържествено и бавно;
примесват звуци, гласове в едно,
и там се различават ясно думи
и дива музика. Във мощен вихър
кълбото многоцветно разтопява
потока ярък във мъгла лазурна,
първично чиста като светлината;
и полъхът на горските цветя,
мелодията на тревата жива,
и изумрудените светлини
на опнатите сред листа лъчи —
около неговата съкровена,
и все пак вътрешно враждебна скорост,
изглеждат елени във една въздушна маса,
в която се удавят сетивата.
А вътре във кълбото, разпрострял
вместо възглавка алабастрови ръце,
като дете, преуморено от игра,
криле прибрал и разпилял коси,
Духът прекрасен на Земята спи.
И вижда се как устните му мърдат
между променящите се сияния
на техните невидими усмивки
като на някой, който във съня си
говори за това, което люби!…
ЙОНА
Той само иска да уподоби
съзвучието на кълбото цяло!
ПАНТЕЯ
А от челото му, подобно мечове
от модър пламък или златни копия,
накичени със мирта43 — знак за гибел
на властниците, и емблеми на съюза
велик между земята и небето,
една звезда отправя кръг лъчи
и като спици на незримо колело
въртят се те, когато и кълбото
върти се, бързи като мисълта,
забиват в бездната слънцеподобни
светкавици, пробиват ту отвесно,
ту напречно земята потъмняла
и както я пробиват, и минават,
оголват тайните на нейното сърце:
безкрайни рудници елмаз и злато,
безценни камъни и пещери,
подпрени на колони от кристал,
където се пилее плод-сребро,
невиждан бисер, кладенци със огън
бездънен, извори, които хранят
като дете великото море
и парите им кичат раменете
на царствените земни планини
със снежна хермелинова наметка.
Лъчите святкат и откриват долу
изпълнените със тъга останки
на времена забравени: парчета
от котви, кораби разполовени,
и вкаменени салове, стрели,
колчани, шлемове, и щитове, понесли
главите на Горгона, колесници
със остри ножове на колелата,
трофеи, гербове и знамена,
и хералдически животни, край които
се е кикотела смъртта, ковчези
със знаците на мъртво разрушение —
развалини в развалини, останки
от хиляди огромни градове,
със жители, които е покрила
земята и които са били,
макар и смъртни, не човеци. Виж —
лежат там тия трупове чудати
сред своите създания ужасни,
сред свойте статуи, и жилища, и църкви,
зловещи фигури, натрупани във сиво
унищожение, притиснати, строшени
във черна дълбина, и върху тях
прострени скелети на неизвестни
крилати зверове, на едри риби,
що бяха острови от живи люспи,
на змии — страшни костени вериги,
обиколили канари железни
или нагърчени сред купища от прах,
когато силата на сетната им болка
е стрила канарите; най-отгоре
озъбеният крокодил и нявга
разтреслият земята веемот44.
Преди те бяха царствени животни
и върху слузестите брегове
и континентите, обрасли цели
в тръстика, се плодяха и растяха,
тъй както червеите лете се плодят
връз някой изоставен труп, додето
небето синьо ги е във потоп
обвило като в плащ, и с писък те
потънали са — или някой бог,
комета яхнал, минал е и рекъл:
„От днес не ще се вече появите!“
— и те не са се появили вече,
изчезнали са като моите думи!
ЗЕМЯТА
Възторг и лудост, тържество и сладост!
Безкрайна, бликаща, гърмяща радост!
Надземно щастие да бъдеш разкован!
Хей! Сякаш целият съм лъч небесен!
Хей! Сякаш целият съм облак бесен
и във гърдите ми е моят ураган!
ЛУНАТА
Ти, братко бърз, неуловим,
ти, скитнико неуморим,
от тебе светъл дух е устремен!
Пробил е мойта броня-лед
и внизал топлина навред
от свойта собствена любов пленен —
през мен, през мен!
ЗЕМЯТА
Хей! Тъмните врати на пещерите,
вулканите, реките гласовити,
тресат се целите във неутихваш смях;
моретата, пустините неверни,
на въздуха просторите безмерни
43
„…накичен със мирта…“ — Миртата е вечно зелен храст с продълговати листа и бели цветове. У римляните е бил символ на любовта, а по-късно миртовото клонче олицетворява подобно на маслиненото клонче мира.
44
„… разтреслият земята веемот…“ — Библейското название на хипопотама, който в представите на древните често е изглеждал не кротко тревопасно животно, а страшно и жестоко чудовище.