Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Трактатът на Муратори „Силата на човешката фантазия“ беше вълнуващо заглавие и допадаше на Майстора, но дори според създателя им показанията на въпросните две грозновати вещици не бяха нищо друго, освен безсрамни сънища, плод на развалена фантазия, и глупави приказки на хора, неспособни да различат истинското от фалшивото. Майстора имаше слабост към всякакви магьосници и най-вече магьоснички и сега със сладка нега си спомни за трите чародейки — вещиците от Истуик. Дори за миг се поколеба дали да не остави на мира техните посестрими, но правилата бяха строги. Щом индексът на цитиране седем поредни години не помръднеше от мъртвата точка, той беше длъжен да прецени дали има достатъчно основания да направи официално запитване до машината на Хари Селдън. Решението беше съдбоносно, защото предскажеше ли веднъж изчадието на Селдън, че през следващите десет хиляди години няма никакъв шанс някой да си спомни за тия две ощетени от природата грозотии, те щяха да се озоват в казана. Единственото спасение бе някой да докаже на машината, че двете нещастни души от резервата за легендарни не са измислени, а реално са съществували, и, следователно, мястото им е в Речния свят. Но за съжаление много рядко се намираше героичен застъпник за която и да било по-грозна вещица, да не говорим пък за второстепенните.

— Майсторе! — подвикна откъм Лоното на живота помощничката му Маргарита. — Една дама от митницата моли да разведеш придружаващите я лица из фабриката.

Майстора с удоволствие върна „Le forze della fantasia umana“ временно в склада и се запъти към гостите. За лаиците Цехът за рециклиране на герои и Лоното на живота бяха самостоятелни учреждения в Библиотеката, но щатните служители добре знаеха за неразривната технологична връзка между тях, която превръщаше отпадъците от дейността на едното учреждение в суровини за другото и обратно. Като прибавим общото захранване и общия персонал, лесно можем да си обясним защо щатните обикновено назоваваха обвитите с мрачна слава институции, сгушени дълбоко в недрата на Библиотеката, с едно име: Фабрика за абсолют.

Поради особеното естество на фабриката и мрачния интериор, взет на заем от подземията на Инквизицията в Толедо, тук рядко се мяркаха делегации. Така че всеки официален гост, дори да беше най-големият темерут, внасяше свеж полъх в отговорния и затова еднообразен живот на щатните служители. Днешните посетители обаче надхвърлиха и най-смелите очаквания на Майстора. Пред тежката, обкована с желязо врата на цеха той едва не се сблъска с любопитно надзъртащите аури на изящна лъвица, елегантно закичена със Златната клонка, двуглав, явно влюбен до полуда дракон, крепящ с досада аквариум, в който плуваше Златната рибка, и триглава, разгонена кучка с атрибутите на митничар.