Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Не обичате ли да се побезпокоите и да седнете, господа? — любезно посочи той на неочакваните посетители разкошните на вид, но доста неудобни кресла, в които човек потъваше така, че се озоваваше едва ли не в нозете на началника.
Традиционната покана се отнасяше най-вече за непознатия, тъй като постоянните обитатели на Библиотеката отдавна се бяха отучили да седят. И с право! Това си беше безсмислено действие във всеки не съвсем материален свят. Изобилието на въображаеми кресла в работните помещения се дължеше единствено на респектиращата почит към създателите.
Навремето, при други условия, техните създатели с неистова любов бяха описали обстановката, в която се раждат, живеят и понякога умират или, с една дума, битуват героите им. Но тук, в Библиотеката, тази слабост на създателите се възприемаше като неизбежното техническо указание за сценографа в театъра и само подчертаваше дълбоките, макар и понякога скрити корени на чистото изкуство в битовизма. Може да се каже, че заради непредотвратимата приемственост между поколенията, от която дори в Библиотеката героят нямаше къде да се дене, никому ненужната битова обстановка в учрежденията приличаше на традиционните глинени елени, сърнички, глигани и ковьорчетата с ловни сцени, които повечето германки по неволя наследяват от бащите си заедно с осемстайната ловна хижа в планината.
— Уважаеми Павел Иванович, извънредни обстоятелства ме принудиха да се отлъча от поста си в работно време и да поискам тази среща — започна отдалеч хер Фауст, докато от уважение към началството правеше опит да се настани на крайчеца на стола.
— Да, да, разбирам ви, прелюбезни — поощри го Павел Иванович, вперил любопитен поглед в аурата на Хък.
Окуражен, хер Фауст продължи, като си остана в това доста неудобно и унизително положение — нито прав, нито седнал:
— Вие добре знаете, Павел Иванович, че нашата служба има колкото административен, толкова и дълбоко философски смисъл. Дори, бих казал, че философската същност на митническата служба в Библиотеката е много по-важна и, така да се каже, водеща. А отделянето на културните герои от простолюдието е една от най-висшите философски мисии на митническата служба, нейната еманация, която прокарва дебелата разделителна черта между Библиотеката и Речния свят.
— Както винаги сте прав, препочтени.
Макар шефът изцяло да бе съсредоточил вниманието си върху задграничния гост, щедрата похвала окрили подчинения му и той се захвана с жар да разкрие същината на научния проблем, който го вълнуваше най-много:
— И друг път съм ви намеквал, Павел Иванович, че философските възгледи на някои колеги обаче, са твърде широки и всеобхватни — хер Фауст разпери ръце, сякаш искаше да сграбчи целия свят, — като далеч надхвърлят обичайните рамки на благоприличието. Имам предвид колегата Мефистофел, разбира се. Радвам се, че този път мога да ви представя реални доказателства за пагубния му стремеж…
Откакто Ана-Мария го научи да пътува извън времето, Хък прекосяваше границите нелегално и бе отвикнал да общува с митничари. Всъщност с времето на много места по света този по-особен вид човешки същества се бяха обособили в отделна раса. При последния си сблъсък с нея на летището в Хартум той се отърва леко, защото имаше пари в брой и разговорът се водеше на четири уши. Но към тези мастити величия явно се изискваше друг подход.
— Позволете да се намеся, Павел Иванович, но се страхувам, че уважаемият хер Фауст ме е разбрал погрешно.
— Не се отричайте от думите си, господине, защото имам свидетели! — ревна възмутен началникът на трета митническа смяна. — Настоявам да дадете писмени показания!
След миг Хък вече знаеше какво да прави. Баща му вечно му се подиграваше, че не се уморява да се съобразява с моралните норми на обществата, в които попада по време на своите безкрайни скитания. Но той си беше такъв и не смяташе да се променя. Дали пък не беше роден за пътуващ проповедник? Но на коя вяра?
Хък отхвърли месианските помисли и реши, че за да се измъкне от кашата, в която по стар навик се забърка, трябваше просто да предизвика събеседниците си, а после да влезе в кожата на папагала Освалд. Баща му бе напълнил тъпата глава на единствения оцелял представител на вида Neophena monumentalis с всички томове на Шпенглер и най-безсрамно използваше кабинетните разработки във вечните им спорове. Тия обаче едва ли щяха да се затруднят от Шпенглер! По-скоро щяха да го глътнат като топъл хляб. Само Жак Дерида щеше да им дойде от хак!