Дума Ки

Една вечер след поредната серия от неуспехи отново наблюдавах как слънчевият диск потъва зад хоризонта, оставяйки подире си кървавите багри на вечерното зарево, и внезапно ме осени: „Корабът. На него се дължи магията в първата ми картина. Залезът сякаш прозираше през него.“ Навярно бе така, но през онази вечер нито един кораб не нарушаваше съвършената линия на хоризонта, разделяща тъмната синева отдолу и ослепителното жълто-оранжево отгоре. Самото то постепенно преливаше в поразителни нежнозелени нюанси, чието великолепие не можех да пресъздам по никакъв начин — жалката ми кутия с цветни моливи не го позволяваше.

На пода до статива ми се въргаляха двайсетина цветни фотографии. Погледът ми се спря на заснетата в едър план софора, храста-огърлица, и в същия миг несъществуващата ръка започна да ме сърби. Захапах жълтия молив, наведох се, взех снимката и се загледах в нея. Дневната светлина бавно си отиваше, ала тъй като „Розовото мъниче“ я задържаше най-дълго от всички стаи в къщата, все още бе достатъчно светло, за да се насладя на дребните детайли — цифровият ми апарат с абсолютна точност улавяше едрите планове.

Без да си давам сметка какво правя, прикрепих фотографията към триножника и добавих към залеза огърлицата на софората. Работех бързо — отначало скицирах (няколко дъги, нищо повече), после започнах да оцветявам: кафяво върху черно, яркожълтото оченце на едно цветче… Помня, че съсредоточеността ми бе като остър конус — не се бях концентрирал така от първите крачки на бизнеса си, когато всяка сграда (или заявка за строителство) бе въпрос на живот и смърт. В един момент отново захапах молива, за да почеша липсващата ръка; все още не можех да свикна, че вече я няма. Честно, когато се бях замислил и носех нещо в лявата си ръка, се опитвах да отворя вратата с другата. Хората с ампутирани крайници забравят, това е всичко. Съзнанието забравя и в процеса на възстановяване тялото също му позволява да забрави.