За писането: Мемоари на занаята

Не след дълго жена ми, която окончателно се убеди, че няма да успея да се откъсна сам от тази зловеща спирала, която ме дърпаше надолу, се намеси решително. Сигурно не й е било лесно, защото тогава здравият разум отдавна ме бе напуснал, но все пак го направи. Свика под знамената боен отряд от роднини и приятели, а аз се чувствах като в шоуто „Това е вашият живот“, само че в ада. Таби започна с това, че изсипа на килима в кабинета ми торбата с отпадъци: празни кутии от бира, угарки, кокаин в малки шишенца, кокаин в найлонови пликчета, изцапани със засъхнала кръв и сополи лъжички за кокаин, валиум, ксанакс, шишета сироп за кашлица „Робитусин“ и лекарства против настинка „Никил“, дори вода за уста. Преди около година, когато от банята ни започнаха да изчезват с невероятна бързина гигантски шишета „Листерин“, Таби ме бе попитала дали пия течността. Отрекох надменно, изпълнен със справедливо възмущение. И наистина не я пиех. Вместо това пиех „Скоуп“, беше по-вкусна и ухаеше леко на мента.

Тази намеса, със сигурност не по-малко неприятна за жена ми, децата и приятелите ни отколкото за мен, беше наложителна, защото загивах пред очите им. Таби ми постави ултиматум: или да се подложа на лечение, или да се измитам от вкъщи. Тя каза, че с децата ме обичали и тъкмо по тази причина не искали да гледат как се самоубивам.

Започнах да се пазаря, защото точно така правят пристрастените. Впрегнах целия си чар, защото пристрастените са такива. Накрая изкопчих две седмици за размисъл. Сега, като поглеждам назад, това сякаш обобщава цялото безумие на онова време. Мъж стои на покрива на горяща сграда. Пристига хеликоптер, спира неподвижно над него, пускат му въжена стълба. „Качвай се!“, вика мъжът на вратата на хеликоптера. А типът върху горящата сграда отговаря: „Дайте ми две седмици за размисъл.“

Размислих, доколкото ми бе възможно в обърканото ми състояние, но накрая вместо мен решението взе Ани Уилкс, лудата сестра от „Мизъри“. Ани бе дрогата, Ани бе пиячката и аз си казах, че не желая да съм повече окованият в къщата й писател. Страхувах се, че няма да мога повече да работя, ако престана да пия и смъркам, обаче реших (пак повтарям, доколкото бях способен на каквито и да било решения с размътения си мозък), че ще жертвам писането, за да запазя брака си и да наблюдавам как растат децата ми. Щом се налагаше да платя тази цена.

Разбира се, не се наложи. Представата, че творческият процес и променящите съзнанието вещества са взаимно преплетени, е един от най-големите интелектуални митове на нашето време. Четиримата автори на двадесети век, които навярно носят главната отговорност за това, са Хемингуей, Фицджералд, Шъруд Андерсън и поетът Дилън Томас. Най-вече те са ни втълпили представата за една екзистенциална англоезична пустиня, в която хората живеят изолирано едни от други в атмосфера на емоционално задушаване и отчаяние. Тази концепция е твърде близка на повечето алкохолици; но среща само присмех. Злоупотребяващите с опиати писатели са просто злоупотребяващи с опиати хора — с други думи, най-обикновени пияници и наркомани. Твърденията, че дрогата и/или алкохолът са нужни, за да притъпяват по-извисената им чувствителност, не са нищо друго освен глупости, служещи за собствено самозалъгване. Чувал съм алкохолизирани водачи на снегорини да изказват същите твърдения — че пият, за да потиснат демоните си. Няма значение дали си Джеймс Джойс, Джон Шивър или някой скитник, който нощува на гарата: пристрастеният иска на всяка цена да си запази правото на избор, що се отнася до наркотиците или алкохола. Хемингуей и Фицджералд не са пиели, защото са били креативни, отчуждени или морално слаби. Пиели са, защото такава е нагласата на алкохолиците. Може би творците са по-застрашени да се пристрастят към алкохола или наркотиците, но какво от това? Всички изглеждаме горе-долу еднакво, когато повръщаме в канавката.