Екипажът на „Пандора“
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Екипажът на „Пандора“». Краткое содержание книги:
Продължавайки да говори, Бен мина на най-високата част на сала.
Неговата надежда обхвана и другите изстрадали сърца. Изследването на капитана трая повече от десет минути. Нито една точка на хоризонта не се изплъзна от очите му. Радостта, която ги бе озарила, пак се смени с дълбока печал. Нийде не се виждаха платна, нито каквото и да е подобие на кораб.
Капитанът напусна наблюдателния си пост и съсредоточи цялото си внимание върху кашалота. Мъглата се разпръсна окончателно, всички предмети вече бяха ярко осветени. След пет минути „Катамаран“ се приближаваше към кита. Спуснаха платното. Бен метна въже между перките и здраво го стегна. Можеше да се помисли, че това е лодка, привързана към голям военен кораб.
Бен имаше няколко причини да се изкачи на върха на тази „планина“, която се състоеше от месо и кости. И той незабавно започна да се изкачва.
Предприятието не бе лесно и безопасно. Хлъзгавата кожа на животното, наситена от отделящата се от него мас, пречеше на изкачването. Наистина, за един такъв ловък плувец като Бен, да падне във водата не бе голяма опасност. Но около трупа се движеше стадо акули. Обаче Бен Брас не бе от страхливите. Когато успя да се довлече до гърба на чудовището, веднага му хвърлиха от сала въже, по което на свой ред се изкачи негърът, и двамата се запътиха към опашката, или, както казваше Бен на шега — към „кормилото“ на странния кораб.
По средата, над гръбнака, имаше издатина, висока няколко фута, това бе гръбната перка — точката, на която се издигаше флагът. Като стигнаха до него, те се спряха да си отдъхнат и да разгледат околността, осветена от изгряващото слънце.
Четиримата се надяваха да видят китоловците, ако не бяха вече отплавали много надалече. Като разгледаха грижливо хоризонта, Бен и Снежко пренесоха цялото си внимание върху великана. Хвърлиха им се в очи няколко предмети, които не бяха забелязали до сега. Освен забития флаг, отстрани стърчаха две грамадни риболовни вили с дълбоко забити в сланината острия. За дървените дръжки бяха завързани въдици с широки, също дървени, гъби, които плуваха по водата. Бен ги нарече „процепи“. Преди да бе постъпил на кралска служба, той бе китоловец и познаваше добре всички начини и оръдия, които се употребяваха при този лов, на който неведнъж и той самият бе ходил.
— Да — каза той, — всичко е така, както си мислех. Но изглежда съм се излъгал за мястото, където се намира корабът. Смущават ме тези „Процепи“.
— „Процепи“ ли? — попита негърът. — Какво значи това? Тия дървени парчета ли наричаш процепи? И защо те смущават те?
— Защото ако ги нямаше, щях да бъда сигурен, че не преди много време тук е имало кораб и че той ще се върне.
— Разбира се, че е имало! Как иначе си обясняваш тоя флаг, пък и вилите? — викна Снежко.
— Ти не разбираш нищо от китоловство — отвърна Бен. Негърът опули очи.
— Виждаш ли — обясни Бен, присъствието на „процепите“ показва, че китът е бил все още жив, когато лодката е отплавала от него. Тия дървета са оставени, за да не може той да отиде надалече. По всяка вероятност тук е имало цяло стадо. За китоловците не е било изгодно дълго да се занимават с този, който е бил ранен. Пробили са го с вилите и са го белязали с флаг. По-рано разсъждавах по-иначе, смятах, че ако китът не е бил умрял, никой не би посмял да забие този флаг.
— А как другояче?
— Лъгал съм се, както и всички вие. Виждате, че пръчката е забита накриво, защото туловището му е малко наклонено ей тука. Майстор китоловец е хвърлил флага от лодка. Така е било. Но за нещастие нищо не говори, че китоловният кораб е близо до нас. Раненото животно е могло, въпреки завързаните части, да се отдалечи на няколко мили от мястото, където са го оставили. Това се случва често. Такъв голям кит рядко може да се срещне. Той е могъл да се отдалечи много преди да е изпуснал последния си дъх. Ако всичко е така, както го мисля, нямаме шансове да срещнем китоловците.
Бен замълча, сетне отново започна да се вглежда е далечината.. Но не откри нищо утешително в нея.
XIV
Бен и Снежко останаха на гърба на кашалота. Те не преставаха да се надяват въпреки всичко, че китоловците ще се върнат за плячката си. Салът, завързан за великана, бе почти толкова сигурен, колкото ако бе хвърлил котва в земя.
Още едно обстоятелство ги задържаше тука. Те искаха да попълнят припасите си. И Бен, и Снежко знаеха, че под кожата има скъпоценно хранително вещество. Разтопена и пресована, сланината можеше да даде най-малко стотина бурета тлъстина. Но това не ги интересуваше. Те не биха могли да я разтопят, нито да я запазят. А главата на кита съдържаше течност, която нямаше нужда от приготовление. Трябваше само да се разбие черепът, в който съществуваше място, изпълнено с чист спармацет, около десет бурета. Едно такова количество щеше да бъде съвсем достатъчно за нуждите на екипажа. До сега липсата на огън им пречеше да сварват припасите си. Полученият от кита спармацет за дълго щеше да им осигури горивния материал. Добрите хора бяха забелязали какво отвращение хранеше Лали към суровото месо. Щастливата находка ги радваше сега най-вече поради това, че момичето щеше да се чувствува по-добре.