Екипажът на „Пандора“
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Екипажът на „Пандора“». Краткое содержание книги:
— Трябва да се приближим и да го разгледаме добре — каза негърът.
Бен се съгласи и като седна на кормилото, отправи сала към сушата.
Макар че до нея имаше не повече от някакви стотина метра, поради мъглата не можеше да се види големината на острова.
Той се издигаше на няколко фута над равнището на океана. Една от страните му образуваше нещо като нос, другата се спускаше полегато към водата. Хората се бяха събрали на най-високата част на острова. Те бяха различни по ръст и различно облечени. Едни изглеждаха големи и силни, други малки и хилави. Снежко настояваше, че малките са деца. Някои бяха изправени, на гърба си имаха стрели.
Други, въоръжени също така, се бяха навели над нещо. Трети изглежда усърдно ровеха земята с грамадни лопати. Впрочем, на такова голямо разстояние мъчно можеше да се определи с какво точно се занимаваха. Беше ли това наистина земя с живи хора?
Снежко бе сигурен в решението си, а Бен още се колебаеше. Но самото съществуване на острова извикваше недоверието му. В онези времена, за които ставаше дума, много често ставаха открития на острови там, дето най-малко се очакваше да бъдат открити. Бен се учудваше на многото хора, които населяваха тази земя. Ако те бяха двадесетина, той не би се учудил, щеше да реши, че екипажът на „Пандора“ в голямата си част се е добрал до острова и се е настанил на него. Но населението действително бе доста голямо и нашите моряци се приближиха до брега безстрашно.
Съмненията на Бен се разпръснаха едва тогава, когато видя на най-високата точка на острова да се развява червено знаме. Тоя цвят бе много рядък в океана.
Бен отстъпи също и когато негърът реши, че пред тях се простира остров, населен с мъже, жени и деца от съвсем неизвестна порода. Последните съмнения се разпръснаха и четиримата огласиха въздуха с радостни викове „ура“.
Такава постъпка от тяхна страна бе много непредпазлива. Обитателите на острова можеха да принадлежат към някое диво, човекоядно племе. Може би наистина бяха людоеди?
Това опасение сериозно тревожеше Бен Брас. Той бе ходил до фиджийските острови и бе виждал отблизо грамадни казани, тави и котли, в които се готвеше човешко месо, бе виждал блюдата, на които го подаваха, ножовете, с които го режеха, дори нещо повече — самият той бе присъствувал на пиршество, на което печени, варени и пържени мъже и жени според вкуса на всекиго се подаваха на софрата и с възторг се излапваха от приближените на местното царче и дори от капитана на английския фрегат!
Да, капитанът на великобританската ескадра, който имаше на разположение достатъчно топове, за да изличи от лицето на земята тези диваци, спокойно бе взел участие в един възмутителен банкет.
Съвсем другояче бе постъпил американецът Уиликс, който бе посетил остров Вит-Во, също населен с людоеди. Огънят, открит по негова заповед от четиридесет оръдия, бе дал на краля-варварин и на неговите поданици да разберат, че са вредна напаст за този свят. Разбира се, този урок не бе повлиял на нравите им. Но все пак навярно ги бе накарал да се позамислят над законността на действията си.
И така Бен Брас не без страх следеше приближаването на сала към тайнствения остров. Той искаше да сподели с другарите си обзелите го опасения. Но последствията от техните непредпазливи викове бяха съвсем неочаквани и измениха вървежа на мислите му. Радостните викове, виждаше се, бяха достигнали до островните обитатели, принадлежащи наистина към някакво странно племе. Като чуха шума, те напуснаха места-та си и се издигнаха във въздуха.
— Господи, но това са птици! — извика негърът. — Само птици!
— Така е, Снежко — различавам дори формата на крилата. Ето фрегати, диви гъски, пеликани… Разни други, всякакви. На острова сигурно няма други жители! — каза Бен.
Макар че хвъркането на птиците развали илюзията, четиримата продължаваха да вярват в съществуването на острова. Тъй като той изглеждаше необитаем, бе излишно да се вземат каквито и да е предпазителни мерки и Бен, Снежко и Уилям седнаха при веслата.
„Катамаран“, каран от вятъра в същата посока, заплава по-бързо и скоро бе само на няколко сажена от острова. Сутрешната мъгла се бе вече разпръснала.
— Земя! — каза с ирония Бен, — Как ли пък не! Дявол да ме вземе, ако това е земя! То е толкова земя, колкото съм и аз! Прилича на скала, а още повече на кит. Бас държа, че това е кашалот!
— Мислиш ли наистина? — разочаровано рече Снежко.
— Нали ви казвам! — повтори Бен с глас, които не допускаше възражение. — Ах, разбирам! — извика внезапно. — Как не се досетих по-рано! Сигурно кашалотът е убит от някой китоловен кораб. А знамето, което се развява над него, е забито, за да могат да намерят тялото. Но, Боже милосърдни, нима корабът няма да се върне пак?