Предани [calibre 1.48.0]

началото Кейлъб се опитва да застане зад нас, но Тобиас го избутва напред, до самия

ръб.

– Ти си пръв. Когато ти дам сигнал, скачаш! – нарежда му той. – И... скачай!

Леко го бутва напред, колкото да го накара да се престраши и да скочи. Брат ми

изчезва някъде из полето. Тобиас го следва. Оставам сама във вагона. Глупаво е да

изпитваш носталгия по нещо такова, след като има толкова много хора, за които да

тъгуваш. Но този вагон започва да ми липсва. Липсват ми и всички, които ми помогнаха да

мина през града, през моя град. Прокарвам пръсти по стената на вагона. Само веднъж. И

скачам. Влакът се движи много бавно. Скачам прекалено бързо и падам. Сухата трева

одира дланите ми. Изправям се на крака. Очите ми търсят Тобиас и Кейлъб. Тъмно е. Не

ги виждам, но чувам гласа на Кристина.

– Трис?

Кристина и Юрая се приближават към мен. Той има фенер и изглежда много по-

концентриран, отколкото следобеда, което е добър знак. Зад тях се появяват още

фенери, чуват се гласове.

– Брат ти успя ли да излезе? – пита Юрая.

– Да. – Най-сетне виждам Тобиас, стиснал Кейлъб за ръка. Вървят към нас.

– Не мога да разбера защо един Ерудит като теб не може да проумее една проста

истина и да си я набие в главата – говори Тобиас. – Никога няма да можеш да ме

надбягаш!

– Прав е – казва Юрая. – Фор е много бърз. Не е по-бърз от мен, но определено е по-

бърз от един Зайко като теб.

– Като един какво? – разсмива се Кристина.

– Зайко. Като му сложиш едно „н“, става Знайко. Ерудит. „Н“-то е за нос, понеже все

седят със забити в книгите носове. Разбра ли сега? Един вид заек, на който носът му

пречи да бяга.

– Безстрашните имат най-странния жаргон. Теменужки, зайчета… имате ли дума за

Прямите?

– Разбира се. Тъпаци.

Кристина го смушва здраво с лакът и той изтървава фенера. Тобиас не спира да се

смее. Тръгваме след него към останалите. Тори вдига фенера над главата си и го

размахва, за да накара всички да млъкнат.

– Дотук добре. Йохана и камионите трябва да са там. Имаме около десет минути

ходене, затова да тръгваме. И ако чуя само една дума от устата на някого, ще го бия,

докато загуби съзнание. Все още сме в границите на града.

Събираме се в група и тръгваме. Изглеждаме като затегнати и завързани връзки на

обувки. Тори върви на няколко метра пред нас. В тъмното и в гръб ми напомня на

Евелин. Слаби ръце и крака, изпънати рамене, толкова уверена в себе си, че чак да те

хване страх. Светлината от фенерите осветява врата . Виждам татуировката с ястреба.

Когато провеждаше теста за наклонностите ми, ми каза, че тази татуировка била символ

на победата над нещо, от което се страхувала. Страх от тъмното. Чудя се дали този

страх наистина си е отишъл, дали не се промъква към нея в тъмната нощ, макар че е

работила толкова упорито, за да се изправи лице в лице с него. Дали страховете