Предани [calibre 1.48.0]

чувствам като новородена.

Той е добре. Навън сме. Той е добре.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÍÀÄÅÑÅÒÀ

Òîáèàñ

Ръката ми тупти, сякаш освен пулса на сърцето ми се е появил втори. Пръстите на

Трис докосват моите и поглеждам в посоката, в която сочи. Вдясно от нас има редица

ниски дълги сгради. Пред всяка от тях светят сини предупредителни знаци.

– Какво е това? – пита Трис.

– Това са другите парници – отвръща Йохана. – Не изискват много работна ръка, но

тук отглеждаме огромни количества животни, пшеница, памук и лен, всичко, което е

необходимо, за да се поддържа един град.

Прозорците им отразяват звездната светлина и зорко пазят цялото съкровище, скрито

зад тях. Представям си дребни храсти, огънати от тежестта на горски плодове, дълги

редици засадени картофи.

– Явно не ги показвате на гостите. Никога не съм ги виждал – казвам.

– Миротворците пазят много тайни – заявява гордо Йохана.

Пътят пред нас е прав и дълъг, с пукнатини и разбити участъци. От двете му страни

има чепати дървета, изпочупени улични лампи, изгнили стълбове, стари електрически

жици. От време на време минаваме покрай някой остатък от тротоар. Плевели и бурени с

мъка си пробиват път през коравия бетон. Тук-там виждаме и по някоя купчина изгнили

дървета – нечий разрушен дом.

Колкото повече мисля за този пейзаж, толкова повече се убеждавам, че минаваме през

стар загинал град. Едно от нещата, на които те научават Безстрашните, е, че такава

гледка е нещо съвсем нормално. Сградите са много по-ниски от тези, които останаха зад

нас, но почти толкова гъсто построени и многобройни. Един стар град, който

Миротворците са превърнали в място за отглеждане на животни и растения. С други

думи, някой е издигнал този град, после някой друг е минал и го е изпепелил до основи,

смачкал, смазал, изравнил със земята. Макар че пътищата изчезват, полетата все още

са там, простират се и ни водят през останките на нечий живот.

Опирам ръка на прозореца и вятърът се усуква около пръстите ми като немирни кичури

коса. Когато бях много малък, майка ми казваше, че може да прави най-различни неща

от... вятър. Правеше всичко. Чукове, пирони, мечове, ролери. Беше игра, разбира се, но

беше хубаво да правим неща от вятър на поляната пред къщата, преди Маркъс да се

прибере. Така не мислехме за страха.

Зад нас в камиона са Кейлъб, Кристина и Юрая. Кристина и Юрая седят близо един до

друг, раменете им се докосват, но двамата гледат в различни посоки, сякаш са напълно

непознати, а не приятели. Робърт кара другия камион. Там са Кара и Питър. Тори

трябваше да е с тях. Мисълта, че я няма, ме кара да се чувствам празен, сякаш в мен е

зейнала голяма дупка. Тя беше с мен по време на теста ми. Тя ме накара да осъзная, че

мога да напусна Аскетите, ако искам, убеди ме, че трябва да го направя. Знам, че