Ридание

      Моето изражение беше отражение на неговото.

      –  Беше при бакшишите ми.

      Люк хвърли поглед към купчината монети на щанда и поклати глава.

      –  Не мисля, че имаш нужда от такъв късмет.

      –  Всяко момиче се нуждае от късмет – намеси се Сара. – Ще взема твоя, ако ти не го искаш. – Погледнах към Люк. Той сви рамене, така че й подадох детелината.

      Докато прибирах парите отново в буркана, Люк каза:

      –  Носят се слухове, че скоро ще си тръгваш. Да те закарам ли до вас?

      –  Смяната ми свършва след петнайсет минути. Ще ме изчакаш ли?

      Сара въздъхна.

      –  Никой няма да дойде повече, Диърдри. Скоро ще завали. Тръгвай си, аз ще затворя в пет и половина.

      Изненадващата й жертво готовност направо ме зашемети.

      –  Ами... благодаря. Сигурна ли си?

      Сара ми се усмихна, после се усмихна широко и на Люк.

      –  Да. Хайде, потегляй. И си вземи бакшишите.

      –  Половината са твои.

      Тя погледна към своя буркан – беше пълен само с дребни центове.

      –  Добре.

      Прибрах банкнотите в джоба си, оставих монетите – клиентите винаги дават по-големи бакшиши, ако видят, че в буркана вече има пари – и тръгнах след Люк. Следобедният въздух беше тежък, смазващ. От гъстите облаци над нас беше очевидно, че дъждът наближава, но докато се излееше, щеше да стане още по-задушно. Бях доволна, че Люк ще ме закара до вкъщи; когато излизах тази сутрин, денят се очертаваше ясен и спокоен.

      Спряхме за миг и се взряхме в небето, което приличаше на бурно море, и тогава носът ми долови вече познатото ухание на билки. Люк явно също го усети, защото застина до мен и се загледа към края на паркинга.

      –  Хайде, да вървим. – Дръпна ме за ръката и ме повлече към колата. Щом влязохме вътре, пусна климатика, но миризмата на мащерка се промъкна през процепите – много по-силна, отколкото би трябвало да бъде, ако беше просто странният парфюм на един странен тип. Не разбирах какво става, но ароматът ми напомни момента, когато луничавият обикаляше около мен. И тогава, и сега усещах наближаваща опасност.

      –  Да тръгваме – казах нетърпеливо.

      Люк не се нуждаеше от допълнително напомняне. Зави толкова рязко, че гумите изсвистяха по асфалта и оставиха следи, когато спря и после превключи на първа скорост. Излязохме от паркинга и поехме по пътя към вкъщи с много над позволената скорост. След около два километра уханието на мащерка започна да отслабва. След пет – на половината път до нас – беше почти изчезнало. Десет километра след „Ледът на Дейв” в колата не се усещаше нищо друго освен миризмата на свежест и чистота, която идваше от самия Люк.