Пътят на коприната

25

На Жосеран и Уилям дадоха отделна юрта, към средата на големия стан, близо до орду на Кайду. Татарските им домакини бяха запалили в сребриста купа благовония до олтара на Натигай и въпреки че Уилям набързо ги угаси, уханието им продължи да се носи във въздуха. Жосеран се вмъкна под завивките от животински кожи, легна по гръб и впери поглед в небето през дупката за дима в тавана.

Тамплиерът видя коленичилия силует на Уилям до тлеещата жарава от огъня. Измърмори молитва за освобождението им.

Жосеран се присви още по-дълбоко под кожите. Пожела си Уилям да млъкне и да заспи. Нервите му бяха изопнати и се нуждаеше от почивка. Франция, дори Земите отвъд изглеждаха невероятно далеч тази вечер. Като че бяха пристигнали в някакъв подземен свят. Беше пренебрегнал суеверието на Уилям, но и той самият изпита страх. Нощем не беше така лесно да се присмееш на приказки за мъже с опашки и крака, които растат от главите им.

Толкова далеч бяха от закрилата Христова. Малцина оцеляваха в подобни пътешествия. Повечето потъваха в неумолимостта на тези планини, завинаги изгубени за християнския свят, и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.

Уилям беше единствената позната следа, останала на Жосеран, единствената му котва, привързваща го към християнския свят. Каква тъжна ирония.

В Акра Томас щеше да се чуди защо не се завръщат с отговора, даден от Хулегу на техните настойчиви молби. Бради до коленете ще да са покарали на Жерар и Юсуф, докато седяха в някоя затворена килия в Алепо. Всички останали ще са ги забравили. Дори папата, подозираше той.

— Искаш ли да се изповядаш? — попита в мрака Уилям.

— Да се изповядам?

— Толкова много седмици пътуваме, а ти не си се изповядвал.

— Прекарах цялото време на седло върху гърба на коня. Не съм имал голяма възможност да съгрешавам.

— Колко време е минало от последната ти изповед, тамплиере?

Повече от десет години, помисли си Жосеран. Безсмислено щеше да е да изброява незначителните си прегрешения, докато върху самата му душа има неизличимо петно, за което не може и никога няма да може да говори на глас, особено пред свещеник.

— В ордена имаше свещеници, които ни изповядваха.

— Щом е така, тогава знаеш, че редовно трябва да се покайваш.

— Почувствам ли нужда да се покая, братко Уилям, ще се допитам до теб.

Жосеран се обърна настрана и се помъчи да заспи.

— Защо имам усещането, че носиш голям товар? — попита Уилям.

— Наистина нося голям товар. Един доминикански монах на име Уилям.

— Наясно съм с мнението ти за мен, тамплиере. Но не допускай грешката да ме смяташ за тъп. Познавам кога един човек храни някакво терзание. Твоята сила може да е във войната, но приумиците на душата са моята.

— Благодаря ти за загрижеността. Да спим сега.

Жосеран затвори очи, но сънят не идваше. Мислеше за Хутлун и за пустотата в погледа ѝ, появила се, докато гледаше Уилям, за начина, по който татарите се бяха умълчали около нея. Като че беше надзърнала в душата му. Дали може да надзърне и в моята? Надяваше се да не може, защото той не се страхуваше толкова от чудовищата, които дебнеха отвъд Покрива на света, колкото от онези, които се криеха в него самия.