Пътят на коприната

Кайду, ханът на високите степи, мълчаливо ги оглеждаше. Наметката му от сребриста кожа се сливаше по цвят с побелялата му брада. Носеше златен, заоблен шлем над кожената си шапка. Очите му бяха златисти, като на ястреб.

От дясната му страна стояха хората, за които Жосеран прие, че са главните му придворни и вероятно негови синове. Имаше соколджия и жрец с див поглед; от лявата му страна бяха жените от домакинството, косите им бяха оформени в същия полумесец, който беше забелязал на влизане в стана, но по краищата на плитките на тези жени имаше сребърни украшения.

— Така — прогърмя гласът на Кайду. — Така значи изглеждали варварите.

Жосеран запази мълчание.

— Кой от вас говори езика на хората?

Жосеран вдигна поглед.

— Аз, господарю.

— Казаха ми, че искате да говорите с хана на хановете в Каракорум.

— Такова беше желанието на господаря Хулегу, когото имах честта да срещна в Алепо. Нося му послание за приятелство от моя господар в Акра, който е в Земите отвъд, далеч на запад от тук.

— Ханът на хановете умря — осведоми ги Кайду. — Ще бъде избран нов хаган. Той със сигурност ще приеме вашата почит, когато му дойде времето.

Жосеран замръзна. Главатарят им е мъртъв ли? Почуди се защо никой не се е сетил да им го съобщи по-рано. Дали ще има спорове около унаследяването на трона, както често се случваше в Европа? Техният собствен Йерусалим от години беше във война за короната. Ако се отложеше изборът на наследник, това означаваше ли, че трябва да се върнат в Акра? Или ще ги карат да чакат с месеци, дори години в тези самотни планини, докато спорът не се уреди? Помисли си за Жерар и Юсуф, които гниеха в Алепо.

Обзе го тревога, че всички ще се превърнат в старци, преди да му се види краят.

— За мен ли донесохте тези дарове? — попита го Кайду.

— Даровете са за великия хан в Каракорум. Пътуването беше дълго и носим много малко.

Изглежда, отговорът му не се понрави на Кайду.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да знае имаме ли дарове за него — отговори Жосеран.

— Ама ние имаме дар за него. Дарът на нашата религия.

— Не мисля, че очаква точно такова съкровище. Според мен би приел нещо, за което може да се пазари на тържището.

Кайду посочи Уилям.

— Кой е спътникът ти?

— Той е жрец.

— Християнин?

— Да, господарю.

— Владее ли магии?

— Опасявам се, че не.

Освен ако човек не нарича магия способността да превръща всеки сговорчив и разсъдлив човек в кисел луд за няколко часа, помисли си Жосеран.

— Че каква полза от него тогава?

Каква наистина!

— Той носи послание за вашия хан на хановете от нашия папа, който управлява нашия християнски свят.

— Папа — повтори странната и тромава дума Кайду няколко пъти. — И той ли иска да види нашия хан на хановете?

— Иска, господарю. Дали дворецът на Великия хан се намира на много дни езда от тук?

Наоколо се разнесе смях. Кайду накара събралите се да замълчат с вдигната ръка.

— За да се стигне до Каракорум, първо трябва да прекосите Покрива на света. Но сега още е зима и проходите са затворени. Налага се да почакате тук, докато снегът се стопи. Може би до идната луна.