Пътят на коприната

— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.

Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да ѝ достави удоволствието да се предаде.

Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.

Жосеран наблюдаваше Хутлун с крайчеца на окото си. Красива беше, но красотата ѝ се различаваше от тази на франкските жени. Лицето ѝ беше овално, с високите скули на татарите, излъскано като бронзова статуя, на която много погледи са се възхищавали. Движенията ѝ му напомняха котка, гъвкави и грациозни. Нещо в поведението ѝ, в духа и, в начина, по който го поглеждаше, го привличаше.

Макар, разбира се, да беше абсурдно дори да се помисли за подобен съюз.

— За пръв път виждам коса с такъв цвят — каза му Хутлун изведнъж и тамплиерът установи, че и тя като него го е наблюдавала скришом.

В Акра Жосеран поддържаше косата си късо подстригана според изискванията на Ордена, но откакто бяха на път, никакви бръснари не се бяха грижили за външния му вид и сега си даде сметка, колко дълга е станала. Отметна я с ръка от лицето си.

— Има цвят на огън — рече Хутлун.

За миг погледите им се срещнаха.

— Е — каза тя най-накрая, — дошъл си да сключиш мир с нас.

— Съюз — поправи я той. — Имаме общ враг.

Тя се разсмя.

— Татарите нямат врагове. Само царства, които все още не сме завладели. С очите си си видял. Империята ни се простира от изгряващото слънце на изток до мястото, където залязва. Не знаем какво е поражение на бойното поле. А ти искаш да сключиш мир! Разбира се, че искаш! — той продължаваше да не отвръща на предизвикателството ѝ и тя май започваше да се дразни от бездействието му. — Трябваше да донесеш дарове на баща ми.

— Не очаквахме, че ще имаме честта да видим баща ти, но при все това носим думи на приятелство.

— Мисля, че баща ми би се зарадвал повече на злато. — Мъжете около нея пак се разсмяха. Жосеран забеляза как ѝ отстъпват. Във Франция на една жена никога не биха позволили да говори толкова свободно освен ако не е проститутка и никога нямаше да се отнасят към нея с толкова уважение освен ако не е кралица. Явно татарите имаха други обичаи по отношение на жените.

— Кой е приятелят ти? — попита го тя.

— Не ми е приятел. Той е свят човек. Задачата ми е да го придружавам до Каракорум.

— Кожата му има цвят на труп. Знае ли колко е грозен.

— Искаш ли да му го кажа?

— Какво приказва тя? — попита Уилям. Държеше с пръсти варено овнешко и дърпаше жилавото месо със зъби.

— Намира, че видът ти е неприятен за очите ѝ, и пожела да ти предам възхищението ѝ.

Отговорът на Уилям беше стряскащ. Все едно му бе ударила плесница.