Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
По пътеката на стената пристъпяше бавно воин с плющящо под напорите на вятъра и подгизнало от дъжда наметало. Вървеше право към него, с копие в една ръка и примигащ газен фенер.
Инстинктът подсказваше на Кол да хукне през глава, но той го овладя и вместо това се обърна спокойно към стената, постави небрежно крак в една от бойниците, облегна лакът на коляно и се загледа замислено в далечината, все едно си беше у дома. Отправи молитва към Тя-която-плете-лъжите и зачака. От всички богове тя май най-често се радваше на вниманието на Кол.
Когато чу скърцащите стъпки да спират зад гърба му, се обърна с дружелюбна усмивка на уста:
— Хей-хей! Прекрасна вечер за разходка по стената.
— Как не. — Мъжът вдигна фенера и напрегна очи в мрака. — Познавам ли те?
По говора му Кол предположи, че беше от Ютмарк, затова реши да рискува.
— О, не, не, аз съм от инглингците.
Подхвърли на човек една добра лъжа и той сам ще ти сервира цялата истина на тепсия.
— От момчетата на Луфта?
— Точно така. Луфта ме изпрати да нагледам стените.
— Така ли?
А когато добрата лъжа ти убягва, истината също върши работа.
— Ъхъ, заради тия две подпори тук, виждаш ли ги, тревожи се, че някой може да се изкатери в нишата между тях.
— В тъмното, в това време?
Кол се разсмя:
— Знам, знам, шантава работа, ама знаеш го Луфта какъв е, като си науми нещо…
— Какво е това тука? — Мъжът свъси вежди, присвил очи към въжето.
— Кое какво е? — Кол пристъпи и застана пред него, прикривайки въжето зад гърба си. Дотук с лъжите, че и с истините. — Какво?
— Абе това… — Очите му се облещиха, когато една черна длан му запуши устата. В следващия миг черното острие на нож потъна във врата му. Отстрани, просто сянка в тъмнината, изплува намазаното с катран лице на Трън.
Тя подпря внимателно омекналото тяло на мъжа на парапета от бойници.
— Какво ще правим с тялото? — промърмори Кол, измъквайки халката на фенера от пръстите на мъжа, преди да са го изпуснали. — Не можем просто да…
Трън се наведе, хвана ботушите му и го преметна заднешком през стената. Кол надникна над парапета с отворена от изненада уста. Тялото се стовари върху скалите в основата на стената, преметна се и изчезна в разпенените вълни.
— Ето това — отвърна вместо Трън Фрор, прехвърляйки се през стената зад нея, свали от гърба си секира и отмота навитото около намазаното с катран острие парче плат. Беше го омотал, за да заглуши допира на стомана в камъка при катеренето — Да вървим.
Кол преглътна тежко и ги последва по пътеката. Обичаше Трън, но се ужасяваше от това с каква лекота убиваше човек.
Стъпалата към вътрешния двор бяха точно там, където каза принцеса Скара. Бяха издълбани от годините в средата и сега вдлъбнатините бяха пълни с вода локвички. Кол тъкмо се впускаше в мечти за славата, която го чакаше, ако отчаяният им план проработеше, когато ехото от нечии гласове в подножието на стената не го накара да се закове на място и се залепи за камъка.
— Да се прибираме вече, Луфта. Гледай какъв вятър е навън!
Един по-плътен глас отговори:
— Дунверк каза да пазим вратата. Това правим, спри вече с това твое мрънкане.
— Тази тайна врата май не е толкова тайна, колкото си мислехме — прошепна в ухото на Кол Трън.
— Също като червеят в ябълката, тайните намират начин да изпълзят навън.
— Да ги нападнем? — прошепна Трън. Естествено, първата ѝ мисъл бе за бой.
Като добър пастор, Кол реши да опита да проправи пътя на баща Мир:
— Може да вдигнем на крак цялата крепост.
— Аз не слизам обратно в проклетата ниша на стената — каза Фрор. — Имай ми доверие.
— Дай ми наметалото си — каза му Кол. — Имам идея.
— Сигурен ли си, че сега му е времето за идеите ти? — изсъска Трън.
Кол сви рамене, вдигна качулката и разтърси все още скованите си от катеренето ръце и крака:
— Идеи, идват когато си поискат.
Обърна се и заслиза небрежно по стъпалата, покрай една порутена конюшня с протекъл, изгнил сламен покрив.
Когато стигна долу, видя мъжете. Бяха седем, скупчени около запален огън под един брезентов навес до стената. Вятърът брулеше заслона и дърпаше пламъците на огъня. При един от поривите му, пламъците осветиха врата в ниша на стената зад тях. Беше масивна, залостена с дебела греда, в която беше издялано дълбоко името на Тя-която-пази-ключалките. Кол въздъхна дълбоко, събра кураж и тръгна към заслона. Когато наближи, махна дружески на мъжете:
— Ама какво проклето време, а! — Мушна се под капчуците от ръба на брезента, свали качулка и зарови пръсти в мократа си коса. — Да бях скочил в морето, нямаше да съм толкова мокър!