Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
Вятърът се обърна и запрати пръски морска вода в лицата на борещия се с греблата екипаж. Изтрещя гръмотевица, така близо, че почти разтресе лодката, но Кол и без друго се тресеше от страх при вида на приближаващите бързо скали.
— Това небе не е добра поличба! — викна той.
— Нито това море! — изрева Досдувой. Бореше се с греблото така сякаш беше необязден кон. — Лош късмет накъдето погледнеш!
— Всеки има и добър, и лош късмет! — Трън претегли в ръка тежката стоманена кука. — Важно е само как посрещаш каквото се изпречи на пътя ти.
— Права е — обади се Фрор и като извърна глава, съсипаното му око се бялна ококорено на почерненото му лице. — Той-който-изговаря-гръмотевицата е на наша страна. Дъждът му ще ги държи вътре, на сухо. Грохотът му пък ще заглуши шума от краката ни.
— Дано само светкавиците му не те направят на въглен.
Трън шляпна дружески Кол по рамото и почти го събори през борда.
Основата на стената беше от древен елфически камък, но прекършен на места, с подаващи се в пукнатините ръждясали железни пръти, обрасли с водорасли и покрити с миди и полипи. Рълф се наведе ниско и оголил от напрежение зъби, натисна здраво руля и ги обърна с борда към стената.
— Бавно! Бавно! — Една вълна ги подхвана, вдигна лодката и Кол усети стомаха си в гърлото, после ги плесна в стената. Чу се стържене и пукане на дърво. Кол се вкопчи в борда, убеден, че лодката ще пречупи гръбнак и майка Море ще нахлуе вътре — жадна за топли човешки тела, които да отнесе в ледените си прегръдки — но калените в плаване греди и дъски устояха и той отправи наум благодарностите си към дървото, от което бяха излезли.
Трън хвърли куката и тя захапа древните железни пръти в елфическия камък от първия път. Тя запъна крака в едно от напречните на кила ребра и зъбите ѝ заскърцаха, докато теглеше лодката към стената.
Кол видя двете подпори, за които им каза принцеса Скара. Бяха иззидани от грубо издялани каменни блокове, а хоросанът им се беше изронил, изяден с годините от майка Море. Между тях имаше дълбока ниша и камъкът лъщеше от вода.
— Просто си представи, че е мачта! — изрева Рълф.
— Под мачтите обикновено има гневно море — каза Трън, докато се бореше с въжето.
— Но рядко гневни врагове на върха — промърмори Кол, вторачен в бойниците на стената.
— Сигурен ли си, че не искаш да се намажеш? — Фрор му подаде буркана с катран. — Ако те забележат да се катериш…
— Не съм боец. Хванат ли ме там горе, имам повече шансове да се измъкна с приказки, отколкото с бой.
— Готов ли си? — викна Рълф.
— Не!
— Тръгвай без да си готов тогава, че вълните ще направят лодката на трески!
Кол се покатери на борда, хвана се с една ръка за носа, а с другата отмота малко повече въжето, което беше вързано през гърдите му и лежеше намотано между сандъците на палубата. Беше подгизнало от дъжда и тежеше порядъчно, а колкото по-нагоре се катереше, толкова повече щеше да тежи. Лодката се отклони, остърга в основите на подпорите. Разпенената вода между борд и камък плесна здраво и се вдигна право нагоре като фонтан. Ако Кол не беше вече вир-вода от дъжда и пръските на вълните, сега определено щеше да е мокър до кости.
— Дръж я здраво! — викна Рълф.
— На драго сърце — отвърна Досдувой — ама майка Море не е съгласна!
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент“, казваше отец Ярви, „но никога не го пропуска.“
Поредната вълна повдигна лодката, Кол помоли шепнешком баща Мир да го пощади, за да може да види Рин отново и скочи.
Беше убеден, че ще свърши пищящ и драпащ по скалите, докато пада през Последната врата, но нишата между подпорите се оказа по-дълбока от човешки бой и точно толкова широка, колкото му трябваше. Хвана се с такава лекота, че почти се разочарова.
— Ха! — извика през рамо Кол, на върха на щастието, че беше отървал кожата.
— Спри да се хилиш! — кресна му Трън, която продължаваше да се бори с въжето. — И почвай да се катериш!
Изроненият хоросан беше отворил дълбоки и предостатъчно пролуки за ръцете и краката му, така че напредна бързо. Дори си тананикаше под носа, представяйки си как щяха да пеят странстващите певци за тази нощ, песента за Кол Умника, който изкатерил непробиваемите стени на Бейлова крепост, по-ловко и от катерица. Приветствията на тълпата в двора на Цитаделата само изостриха апетита му за още. Да бъде обичан, обект на възхищение и почит, не беше никак зле. Никак даже.
Само дето боговете обичат да се присмиват на щастливия. Също като добра мачта, подпорите изтъняваха към върха. Нишата между тях вече не беше така дълбока, вятърът и дъждът нахлуха вътре и хвърлиха такъв леден пердах на Кол, че той вече не чуваше тананикането си. За още по-голямо нещастие, стените на нишата се раздалечаваха все повече и той трябваше да се пресяга все по-нагоре в търсене на добра пролука за ръка или крак. Накрая се отдалечиха толкова, че трябваше да избере едната подпора и да продължи нагоре по ъгъла между нея и стената. Камъкът беше леденостуден и обрасъл с мъх, трябваше да спира често, за да отлепя мократа коса от лицето си, да трие изранените си длани и да духа в шепи, с надеждата, че ще вдъхне малко живот в безчувствените си пръсти.