Сянката на планината

— Ако веднага не спреш да говориш за кучета — процеди Ишмит през среза на

усмивката си, — ще те изритам във врата.

Ишмит извърна очи от своя човек. Недоволството пристягаше челото му като корона.

— Абдула — рече той. — Искаш да говориш с мен, както ми се струва?

Абдула се готвеше да отговори, когато бригада от десетима работници влезе в двора, теглейки две дълги празни ръчни колички.

— Дайте път! — викаха те. — Трудът е богоугоден! Работниците вършат богоугоден труд!

Дошли сме за чувалите! Старите торби се махат! Идват нови торби! Дайте път! Трудът е

богоугоден!

Съвсем непочтително, което на други би струвало живота, и без да се съобразяват с

общественото положение и удобството на бандата, работниците се заеха да дърпат чували от

импровизирания трон. Смъртоносните Велоубийци заслизаха от купчината, като се

препъваха и падаха.

Без да бърза, стараейки се да запази достойнство, Ишмит слезе от наблюдателницата си

при Абдула, докато траеше раздигането. Слязох с него при приятелите си.

Фардин, по прякор Политика, веднага се изправи и предложи Дървената си табуретка на

Ишмит. Водачът на Велоубийците прие, седна до Абдула и важно поръча горещ чай.

Докато чакахме за чая, работниците разтуриха грамадата от чували и по голите каменни

плочи на двора останаха само разпръснати зрънца и сламки. Пиехме ароматен

джинджифилов адрак чай — толкова силен, че би просълзил и съдията на съдиите.

Работниците внесоха в открития двор нови чували. Само след минути се образува нова

могила и мъжете, работещи за Велоубийците, започнаха отново да я оформят в куп с подобни

на тронове седалки.

Може би за да прикрие неудобството, че така изведнъж разглобиха естрадата му, Ишмит

насочи вниманието си към мен.

— Ти… чужденецо — попита той, — как ти се струва Дас Раста?

— Джи — обърнах се аз към него с почтителното обръщение, равнозначно на „сър". —

Питах се как успяхме да влезем тук, без да ни създадат затруднения.

— Ние знаехме, че идвате — отвърна самодоволно Ишмит. — Знаехме и че сте наши

приятели и колко сте на брой. Чичо Дилип — стареца, дето четеше вестник, помниш ли го?

— Да. Минахме през къщата му.

— Точно така. Под стола на чичо Дилип, на пода, има копче. Натисне ли го, тук, в двора, зазвънява звънец. По броя на позвъняванията и по продължителността им ние разбираме кой

идва, приятел или враг, и колко души са. Има и още много чичовци като Дилип и те са очите

и ушите на Дас Раста.

— Не е зле — признах.

— Това, че се мръщиш, издава, че имаш и още въпроси, струва ми се.

— Мислех защо това място се нарича Дас Раста, Десетте пътя, а преброявам само девет

пътя, тръгващи оттук.

— Харесваш ми, гора! — възкликна Ишмит, като използва думата за бял мъж. — Не са

много тези, които го забелязват. В действителност от това място тръгват десет пътя и точно