Ана Каренина

Ласка весело и суетливо затича по разлюляното под нея тресавище.

Когато нагази в блатото, между познатите й миризми на корени, блатни треви, тресавище и чуждата миризма на конски тор, Ласка веднага усети проникналия по цялото това място мирис на птица, на същата оная благоухаеща птица, която я вълнуваше най-много. Тук-там по мъха и по блатните репеи тая миризма беше доста силна, но не можеше да се каже в коя посока се усилва и в коя отслабва. За да се открие посоката, трябваше да се отмине по-далеч срещу вятъра. Без да усеща движението на краката си, с напрегнат галоп, така че при всеки скок да може да се спре, ако стане нужда, Ласка затича надясно, далеч от духащия от изток предутринен ветрец, и се обърна срещу вятъра. Тя пое въздух с разширените си ноздри и веднага подуши, че не само следите им, но самите те са тук, пред нея, и то не една, а много. Ласка намали бързината на тичането си. Те са тук, но де именно, тя не можеше още да определи. За да намери мястото, тя започна вече един кръг, но изведнъж гласът на стопанина й я сепна. „Ласка, тука!“ — каза той, като й показваше на друга страна. Тя постоя, питайки го не е ли по-добре да направи така, както бе започнала. Но той повтори със сърдит глас заповедта си, като й показваше едно заляно с вода ботрунесто място, дето не можеше да има нищо. Тя го послуша, като се преструваше, че търси, за да му направи удоволствие, обиколи ботруните и се върна на по-раншното си място и веднага отново усети дирите им. Сега, когато той не й пречеше, тя знаеше какво да прави: без да гледа под краката си и като се препъваше с яд по високите ботруни и нагазваше във водата, но се справяше с гъвкавите си силни крака, започна кръг, който трябваше да й обясни всичко. Миризмата им все по-силно и по-силно, все по-определено и по-определено я поразяваше и изведнъж й стана напълно ясно, че една от птиците е тук, зад тая ботруна, на пет крачки пред нея, и тя се спря и замря с цялото си тяло. Върху ниските си крака тя не можеше да види нищо пред себе си, но по миризмата знаеше, че птицата се намира на не повече от пет крачки. Тя стоеше, като все повече и повече усещаше присъствието й и се наслаждаваше на очакването. Щръкналата и опашка беше обтегната и потреперваше само в края. Устата й беше леко отворена, ушите — вирнати. Едното й ухо се беше извило още при тичането и тя тежко, но предпазливо дишаше и още по-предпазливо се бе обърнала, повече с очите, отколкото с главата, към стопанина си. А той, с познатото си за нея лице, но винаги със страшни очи, вървеше, препъвайки се по ботруните, и то необикновено бавно, както й се струваше. Струваше й се, че той върви бавно, а той тичаше.